Oops! It appears that you have disabled your Javascript. In order for you to see this page as it is meant to appear, we ask that you please re-enable your Javascript!
  • VVS in Black and White

About This Project

Crazy dancers

Лакатник

С уменията си да разрешават проблемни визуални комбинации, с ясното съзнание колко важни и силни са правилните позиционирания на посланията и снимките , график дизайнерите ни, които са били активни спортисти, танцьори, фотографи и създатели на брандове, са в уникална позиция да успяват в корпоративния и творческия свят.

Това са вариациите, които направихме за да изберем правилната рисунка за header-а на един от слайдърите на уеб страница, която подготвяме за проекта #ForBugaria и популяризирането на дестинацията Своге като “Столица на екстремните спортове”. Фотосите са взети от сесията, която направихме в района на Община Своге и над Лакатнишките скали за Преживяването с емоции. В нея участваха eкип от професионални танцьори на танцовата формация “Deja Vu”.

Тук прилагаме един разказа “Лакатник” на Ген. Спас Спасов, едно от “Сто-те лица на екстремните спортове“.

С много нежност,

с топлина,

от обич родена,

мечтая за теб.

 

И ТАКА ПРОДЪЛЖАВА ЛЮБОВТА

На другия ден…

Катереха се бавно по отвесната напукана от хилядолетията камениста планинска стена в околностите на Лакатник. Нагоре, накъдето лазеха не се виждаше нищо – само скала. Тук-там дребни тревички, поникнали случайно, напомняха, че се намират в живия свят. Иначе всичко друго беше безжизнена каменна маса.

Знаеха, че някъде там – над главите им, има една къщичка, която на всяка цена трябва да достигнат.

Някой, някога, може би алпинисти – ентусиасти бяха сковали от дървени греди и дъски малка къщурка, до която достигаха в края на трудното изкачване по стената. Беше страшно красива, кацнала на ръба на скалата. Боядисана в ярки цветове тя сякаш светеше, приветливо усмихната на всеки, който погледнеше към нея, на всеки тръгнал по вертикалната стръмнина или само помечтал да я достигне.

Сега Тихия и Шун бавно пълзяха по отвесната пътека, без някога да бяха и помисляли да приемат насериозно трудната професия или хоби на катерачите. И през ум не бе им минавало. А днес предприеха това рисковано начинание съвсем спонтанно – без идея, без ни най-малка предварителна нагласа и подготовка.

И докато все още можеха да се откажат и да се върнат в първите преодолени десетина метра, вече достигайки средата на канарата разбраха, че връщане назад няма.

Загубеняци! Абсолютни загубеняци! Тъй мислеха и двамата за себе си – умишлено предпочетената липса на избор сега се осъзнаваше като глупава безсмислена алтернатива – плод на наивно хлапашко себедоказване. Въпреки това продължаваха да се катерят.

На инат! Без да знаят на инат на кого.

Човек, когато упорства безидейно, когато не знае причината за амбицията си и гони някаква цел без да има грам мисъл за резултата от постигането ѝ си е пълен загубеняк. Така е…

Та, за тия двамата (да не уточнявам повече какви бяха) да се изкачат догоре, на всяка цена, звучеше убийствено глупаво за нормално мислеща трезва глава. Но техните тикви не бяха нито трезви, нито нормално мислещи. От друга страна дали имаха някакъв избор? Май не – слизането надолу вече изглеждаше многократно по-опасно и трудно от катеренето нагоре. Но поне можеха да опитат. Бавно-бавно щяха да се върнат в основите на скалата и да се отърват от кошмарната възможност да се претрепят.

Все пак да се върнат, да тръгнат надолу беше единственият разумен път, но това не се вписваше в собствените им принципи. Да проявят малодушие…?! Как пък не! По-добре да се претрепят, падайки в пропастта, отколкото да се откажат и да тръгнат обратно… Никога!

Тихия, вътрешно в себе си, беше напълно загубил надежда, че ще оцелеят… Не виждаше нито изход, нито спасение.

 

….

 

Тихия погледна под себе си, към дъното на пропастта. Майко мила! Далече, далече надолу си течеше кротко реката Искър, непосредствено до нея се виеше като гигантско влечуго железопътната линия. Малко по-насам, под скалата, по която се катереха, пък се мяркаше пътечката, от която бяха тръгнали. Бая тясна изглеждаше, а непосредствено до нея се бяха разраснали храсти и ниски недоразвити дървета. От височината на местоположението си тези храсти и дръвчета създаваха мъглява илюзия на Тихия, че биха могли да го спасят. Ако ги уцелеше…

Ей тъй си я представяше тая работа: подхлъзва се и се понася надолу по зъберите. И уцелва храста, който ще омекоти силата на удара при падането…?! …Ако има късмет…? Ако изобщо успее да “долети” до него, мамка му, иначе ще се разпльока точно на пътеката! И какво…?! Ами ако не уцели шибания храст и се натресе точно върху оня издаден напред ръб от скалата…? Ей тъй, заради още по-шибания си късмет точно там, на камъка ще си разбие тъпата глава, дето тръгна по тия камънаци. Мамка му…! Как се върза на акъла на тоя загубеняк Шун…?! Ама нали бяха приятели… Действително бяха страхотни приятели…! Но вече беше късно  за ядове, много късно…

Сега трябваше да мисли за спасението си. За спасението си за тоя свят, не за оня.

Само като си помислеше за “Оня свят” главата му се замотаваше, краката му отмаляваха. Този си беше толкова хубав, толкова прекрасен…

Тук беше онова красиво същество Фани. А Оня… кой знае какъв беше!

Бил прекрасен! Може… Имало Рай. Ми да си има… Да, ама имало и Ад. Ами и Ад да си има, макар че Дявол знае дали го имаше…?

Важното беше, че на Тихия му се струваше, че беше твърде рано за посещения там, камо ли за постоянно жителство. Но ако съществуваше вратата към него тя беше толкова близо… Да, вратата за Оня свят беше непосредствено до Тихия. Тя беше направо открехната и някой услужливо ги приканваше да се възползват от нейната близост. По дяволите…!

Огледа се встрани, да види някакъв изход към съседните канари, но натам картинката се очертаваше още по-отчайваща. Въобще на никъде не ставаше. Само да можеше да хвръкне, да се понесе покрай скалите и леко да кацне долу в реката… Пълни глупости…!

Изобщо имаше ли някой, който би могъл да им помогне, да ги избави от това отвратително безизходно положение? Да ги спаси?! Без излагане, без срам, без никой нищо да чуе за това скапано, тъпо, тъпо, ама много тъпо положение…Едва ли…! Просто щеше да се размаже по камънаците.

В ума му изплуваха десетки картини от филми с падащи хора.

Представи си на какво ще заприлича след краткия, няколко секунден полет към дъното на бездната. Ще се блъска, ще се удря в издадените зъбери, премятайки се надолу. И може би смъртта ще настъпи далече преди да достигне дъното на пропастта; ей тъй, ще разсипе едва шестнайсет годишния си живот по ръбатите скали надолу към дъното на каньона.

Прималя му.

Почти усети как се впиват острите ръбове и клони, блъскайки се в тях. Всеки удар смазва част от неговото самочувствие и великолепие, от гордостта му – беше свястно копеле все пак. Поне снощи, на купона, така разправяше Фани.

Е, казваше, че е красив де, а не, че е копеле.

А тя наистина го харесваше (вече). Даже май го обичаше (пак – вече)! От вчера, от снощи… Но за това по-късно.

Сега пред Тихия имаше къде-къде по-сериозен проблем за решаване – неговото собствено оцеляване. Неговото и на приятеля му.

Представата, че долу се пльосва едно безформено, грозно, окървавено тяло и лице, го изпълни с вледеняващ ужас. Неговата суетност се сблъскваше с кошмара на възможния край, на всичко, с което се гордееше.

 

….

 

Фани… Всичко стана заради нея. И Тихия и Шун я харесваха, но на Тихия му излезе късметът. Нали Шун си тръгна по-рано от рождения ден на Гого, а приятелят му това и чакаше.

Танцуваха на оня блус на Прокул Харум, съвсем хрисимо и кротко, без притискане, без видими вълнения.

Да ама Съдбата си няма работа и за да се разнообразява, измисля на хората разни изпитания – взе, че накара някой да повтори парчето и Тихия отново покани на танц обекта на сърдечните си вълнения. Така ѝ го каза – че бил се зарекъл винаги да танцува на това парче, защото страшно много му харесвало. Това беше самата истина. Ама търпение – да не разбъркваме последователността на фактите…

 

….

 

Всъщност, ей така стана всичко.

– Искаш ли да танцуваме..? – Едвам го каза Тихия – плахо и едва чуто. Това беше на първия танц.

Тя просто се изправи. Без да пристъпя навътре към другите танцуващи, без дори да го погледне…

Бавно и замислено затанцуваха и в някаква неосъзната надежда и двамата очакваха нещо да стане. Песента се лееше бавно и сближаваше душите им с тъжната си мелодия. Сякаш никой нямаше около тях, а стаята се изпълваше само с болка и печал.

Тихия се чувстваше с напълно куха глава, неспособен да мисли, да предприеме някаква по-решителна стъпка към близост.

Сложна работа. Колко усилия му бяха необходими, за да бъде естествен и същевременно по-близо до тялото ѝ… Тя не бе негова, а на Шун, на приятеля му… Краят на песента наближаваше и ставаше още по-тъжно…

Как не му стигаше грам кураж, за да ѝ каже каквото и да е, да предизвика в момичето желания интерес, да я впечатли с нещо силно.

Направо завиждаше на приятелите и съучениците си, които по най-естествен начин успяваха да завържат разговор с момичетата, да бъдат интересни, занимателни… А той – нищо!

Танцуваше и се укоряваше в себе си, че мълчи, че не му ражда нищо пипето, за да ангажира по някакъв начин вниманието ѝ. И колкото повече се притесняваше, толкова по-скован ставаше.

Глупчо! Той съвсем не осъзнаваше, че и тя като него се вълнува от присъствието му.

Не беше нещо случайно това момче за нея. В действителност и тя изпитваше необясними чувства, смущаваше се от близостта при танца. Но и на двамата им липсваше опит, смелост, и двамата изчакваха другият да направи някакъв ход, пръв да разчупи черупката на страха.

Когато парчето свърши продължиха да стоят прави – не им се сядаше..

Заговориха… Някакви безсмислици за училището, за проблеми с даскалите, изобщо един напълно банален и измислен диалог. Разговаряха с неясното усещане, че не им се ще да се разделят…

В този момент мелодията на Прокул Харум започна отначало. Някой я пусна отново и в стаята за втори път прозвуча страхотният блус.

Към Тихия се запъти Наталия, с явното намерение да го покани и да раздели двойката. Тя май го харесваше. Още секунда и… щеше да развали всичко. Тихия усети намеренията ѝ, а неговите бяха съвсем други – никак не се вписваше нейното присъствие около него самия, особено в настоящия момент.

Той прихвана Фани през кръста, придърпа я към себе си и с леко извинителна усмивка я помоли да продължат да танцуват заедно.

Този път наистина я беше притиснал по-близо до себе си, дори премести лявата си ръка нагоре към гърба ѝ и с нея също привлече тялото на момичето към своето.

Тихия набираше решителност, беше стигнал в апогея на смелостта си. Още малко притегляне, съвсем незначително, но необходимо…

Фани за миг леко потрепна, погледите им се срещнаха… Колко красива беше…! И тогава Тихия тихичко прошепна:

– Ей… обичам те!

Миг след това устните им се сляха в онази приказна магия, която ги накара да се почувстват единствени на този свят с любовта си.

Когато за секунда си поеха въздух, опиянени и немислещи, усетиха нужда отново да се погледнат в очите – с искреност, с вярност, с много любов.

Около тях – сякаш беше празно пространство – вакуум… Космос. Не виждаха и не чуваха нищо. Не танцуваха. Само се притискаха силно и впиваха устни в една безкрайна целувка.

Те се обичаха. Те вече бяха едно цяло, преливайки от любов и преданост. Съвсем лекичко поклащаха глави, невярващи на вълшебството, което ги сближи. Погледите им изразяваха безгранично учудване.

Само за минута светът бе станал друг. Дори песента, която ги сближи, вече не чуваха. Просто Вселената за него беше ТЯ, и за нея бе ТОЙ. Нищо друго. Само ТЯ и ТОЙ.

 Топлите тъмни очи на Фани излъчваха нежност, а малки сълзици мокреха скулите ѝ. Чувстваше се щастлива, душата ѝ летеше. И плачеше.

Ей, невероятно сложен за разбиране е вътрешният мир на момичетата. В един такъв момент на радост – те плачат. Плачат от щастие. Разбира се плачат и от тъга, от яд, от безпомощност, но защо плачат, когато почувстват сърцето си преливащо от приятна топлина, обзето от любов…? Загадъчна работа!

След час си тръгнаха. Тихия изпрати момичето до вкъщи. По тъмните улички се целуваха ненаситно, безпаметно… неспирно.

Във входа на нейната кооперация продължиха безкрайните целувки и шепот на мили думи. Към полунощ се разделиха. Тя само каза, че няма да идва на екскурзията, за която толкова се подготвяха (особено Шун…) и тръгна нагоре по стълбите.

Тихия замислен, объркан, но щастлив, се понесе бавно към къщи. Не му трябваше нито тролей, нито трамвай – искаше да ходи пеша, бавно да върви във времето и да си мисли за Фани. Може би, само ако Господ го беше дарил с крила, щеше да ги разпери и да полети в нощта, опиянен от неизмеримо щастие – с момичето в своето сърце.

 

….

 

“Колко отдавна беше всичко това” – Тихия лежеше на болничното легло и размишляваше. – “Толкова сложно, толкова трудно и… Велико!”

Отново се върна в ония дни, отново към купона. После мисълта му премина към следващия ден – екскурзията до Лакатник, за която така усърдно се готвеха и настървяваха с приятелят му Шун.

Как само тръгнаха по ония отвесни скали – без екипировка, без подготовка, а само от някакъв емоционален импулс за себедоказване. На инат.

Страшно беше!

 

….

 

И така, след онази първа целувка и след последвалите я безброй, тя реши да си остане вкъщи и да не ходи на екскурзията. Нямаше как… Друго решение въобще не би могла да вземе.

На гарата Шун, горкият, си изчака чакалото от чакане, ама на – тя не дойде!

Тихия знаеше много добре причината за липсата ѝ, но какво да се прави… Това е. Беше притеснен и… горд. Беше спечелил. Тя бе негова, ненаранена, неизползвана, девствена. Чиста и красива…

Ама наистина се чувстваше много горд и същевременно месия.

Чувстваше се спасител.

 

….

 

За Лакатник заминаха само той, Шун, Мичо, Муту и съученикът им – Тото Каскета.

В пещерата не влязоха. Бяха загубили ищах за скитане из тъмните тунели.

Шун бе толкова мрачен, че освен ругатни нищо друго не излизаше от устата му. Беше бесен. Чудеше се къде да изразходи енергията си. Ами то такова наточване беше… Ха–ха!  И по едно време съвсем сам се запъти към отвесната стена над пътеката и се закатери.

За близо един час успя да изкачи не повече от седем-осем метра и тогава Тихия отиде отдолу и започна да му вика да слезе. Ама оня инат слуша ли…

Какво ли не направи Тихия само и само Шун да се откаже и да се върне. Даже хвърли няколко дребни камъка по него, но и това не помогна. Моли му се, псува го, нарече го пълен идиот и взе, че тръгна след него.

Нямаше начин. Все пак се надяваше когато стигне до приятеля си да му влее малко акъл и да се върнат обратно. Но и това не стана.

Достигайки до някаква височина от десетина-дванадесет метра Тихия се амбицира и двамата заедно продължиха нагоре. Докато стигнаха до едно положение – ни нагоре-ни надолу. Не можеха да се придвижат в никоя посока.

И тогава ги обхвана шубето.

 

….

 

Сковаващ, изпиващ съзнанието страх постепенно проникна във всяко едно от момчетата и смрази чувствата им за себедоказване и перчене. Усещаха, че само им се живее, молеха се да останат живи.

Тото пък, без да разбира драматизма на положението, в което бяха изпаднали неговите приятели се хилеше отдолу и от време навреме се провикваше към тях. Основните му реплики се заключаваха в това, че са идиоти, тъпанари и все от тоя сорт… И беше прав. Дяволски прав се оказа тоя Тото, но никой не го слушаше.

Мичо и той се провикваше отдолу и ги приканваше да се връщат, дори изказа на висок глас, така че да го чуят двамата ненормалници, че ако имал пушка в себе си, щял веднага да ги свали от скалата, за да не се мъчат. Представяте ли си – така го рече това диване – нямало смисъл да ги оставя живи, полза от тях – никаква. Е, това ги довърши. И на двамата безполезни катерачи съвсем им се стъжни животът.

А беше прав Мичо, ама нямаше пушка човекът. Ха-ха!

А Муту си кротуваше. Може би изпитваше известно притеснение за опасностите, които се криха като смъртоносни капани за двамата му приятели, но нищо не можеше да направи. Наистина Светльо беше много свестен човек.

 

….

 

Сега на Тихия му се ревеше. За Фани, за себе си. За двамата.

Чудеше се как можа да се докара до това толкова безизходно положение.

Погледна към приятеля си, сякаш търсеше някаква помощ и изтърси най-нелепия въпрос, който можеше да му мине през блокиралия мозък:

– Дали ще се разкрещя като падам… Като на филмите…? А, Шун? Как мислиш…?

На онова изтръпнало приятелче само това му трябваше. Погледна надолу, после бавно завъртя главата си към Тихия и заскимтя като недоубито куче:

– Ооо, абеее… стига си ги приказвал такива, бе… ей! Ще се изтрепем! Ще видиш, копелее, ще се пречукамее – като че ли на Тихия всичко това му се виждаше комедия. Явно Шун съвсем откачи от страх. Само блееше като овца с това удължаване на е-то в края на думите.

– Ами защо тръгна бе, ненормалник? – съвсем искрено се възмути Тихия. – Знам, че ще се пребием. Оттук живи няма да се измъкнем. Това е ясно.

– А ти що не си стоя долу?

– Ами да ти помагам дойдох бе, главо дървена – продължаваше да сипе епитети Тихия. – И в началото ми се видя лесно. Поувлякох се и… Навих се и аз да се катеря и… Сега като гледам няма връщане.

– Не знам… Не знам… Нее знаммм – заповтаря Шун. – Много ме хвана яд на оная, че не дойде.

Тихия мълчеше. “Оная…!” – как можеше тоя загубеняк да вика така на Фани?!

Ама си замълча и никакъв коментар не направи. При това положение Шун като нищо можеше да се метне надолу. Можеше и да му натресе една тупаница тук, на скалата и бързият полет надолу щеше да се състои на мига. Този краен резултат никак не изглеждаше далечен, ако Тихия си позволеше разкриване на ситуацията, за това предпочете да запази конфиденциалност. От жизнена необходимост се налагаше.

– Хайде, хайде, стига си се вайкал, че положението е сериозно. Въобще не виждам измъкване от тука, но някак си трябва да се оправим. – Замълча за кратко и добави:  – Малоумник, загубен! – Все пак му го върна за дето вика на Фани “оная”.

Но  хленченето на неговия приятел му подейства мобилизиращо.

Все пак, с цел да подейства мобилизиращо и за Шун, започна тихо да го псува, но това само влоши положението. Оня съвсем “сдаде багажа” духом и започна да плаче. Е, то не беше съвсем плач, ами някакво мърморене, хленчене, тюхкане… Но си приличаше и на реване де.

 

….

 

Картинката изглеждаше невероятно странна и трудна за описване. Шун – залепен за скалата, притиснат към хладния камък, сякаш се опитва да прави секс с най-готината мадама и същевременно хлипа от пълното отчаяние, което го е връхлетяло. Странно, страшно и смешно.

“Дали му минава през акъла, да го набута на тая скапана скала…?” – запита се Тихия. И автоматично си отговори: – “Да бе, да. Той сé се е осрал от шубе, та за секс ще ти мисли. Друг път…! Ха-ха!” – И вътрешно, в себе си се позасмя Тихия.

Шун продължи да мърмори с плачевен тон:

– Да си е.. майката! Защо тръгнах по тия камънаци, мамка му да е… – и още повече заскимтя. – Ще загинем, ейй, копеле, ще загинеееем…! Ооох, мамка му да е…. защо не ме спря бе, мамка му да …!

Беше тъжен, но не жалък. Може би на Тихия така му се искаше да бъде. Просто по никакъв начин не му се сърдеше. Всичко бе толкова отчайващо нелепо, та оставаше и други чувства да се намесват. Не знаеше как да реагира, нито пък какво да каже. И все пак промълви нещо успокоително:

– Спокойно бе, Шун. Бавно, бааавно се движи и не говори. Ще се измъкнем. Ще видиш! – Тихия в себе си не вярваше на нито една своя дума, но май и това не осъзнаваше. Беше страшно притеснен.

 

….

 

Тихия напипа един добре издаден ръб в скалата над главата си и се изтегли няколко сантиметра нагоре. Само няколко мизерни сантиметра.

Всичко му стана отчайващо безсмислено и безразлично. Знаеше, че само назад не можеше да се върне. Просто бе вече много късно. Дори да се унижат пред себе си и да се опитат да се върнат – не можеха. Обратният път не се виждаше. Нямаше го!

Надолу се разстилаше само дъното на гадната пропаст и нищо друго. Не се виждаше нито къде да се стъпи, нито къде да се захване човек. Как бяха стигнали дотук, само Господ знаеше. Път назад нямаше. Само една дълбока пропаст – бездънна.

Каква ирония… Бездънна, но с дъно, на което ги чакаше смъртта. Как не искаха да я срещат, не искаха да я виждат. Спасението беше само нагоре. Пълзене нагоре със сълзи, със смразяващ страх, с отчаяние, с усещане за близък и неизбежен край.

След близо тричасово пълзене, страх, мърморене и много взаимопомощ стигнаха до върха, където беше къщичката. Там си отдъхнаха и по живо по здраво, слязоха по пътеката от другата страна на скалата. Вече им беше гордо, чувстваха се победители. Може би богове.

По-късно, когато се прибираха с влака, за да докаже себе си, Шун потроши всичко в купето. В това се изрази голямото му геройство. И разочарованието му от нежния свят.

 

Една фотосесия над скалите на Лакатник

Date
Category
Filming, Projects
Tags
Сто лица на екстремните спортове