Спускане със ски Първото изкачване на Иван Кристоф на върха на Европа

Vertical Rush – 5555 – Climbing Mt. Elbrus

Climbing solo at young age and high altitude – Lessons from the highest point of Europe – 18,510 feet (5,642 meters)
In 1987, after Ivan Kristoff completed his mandatory service in the Engineering Corps of the Bulgarian army-and just after his discharge, he was part of a national  alpine climbing expeditions at the Mt. Elbrus, Georgia. Ivan went just for the fun of it, and because there was a girl in it,  but the lessons he learned from this journey, shaped his focus on safety and responsible training for people who want to venture into the world of high altitude rope access. Here is the short story of his experience.

Before his attempt to climb the summit, Ivan had to do his first Search and Rescue(SAR) mission for a climbing couple, which did not return to their Base Camp. The weather was getting bad and there were less chances for these men to survive out there in the freezing cold. Even though the expedition organizer and leader was a professional Mountain Rescuer and prominent member of the Bulgarian Mountain Rescue Service with over 50 years of history, there were a lot of things that should be done safer. There were no radio communications, no emergency beacons, no well prepared Rules of engagements, which had to be communicated to the expedition members.

In this expedition in a foreign country, two of the climbers have decided to climb a nearby peak. To Ivan’s recollection, they did not set up a control time for their coming back. In the world of caving and speleo, there is always a set Control Time, this means that in a projected set time, if the group of people who enter a cave don’t show up back, that means that they have a problem and a the the people who are with them outside, should either go to see what happend or call EMS to the rescue. When a reasonable time passed, Ivan and a group of climbers went towards the peak to search for their comrades. It was just a coincidence that Ivan thought about what could have the missing climbers do and think, so, he was curious about checking out a place that would be good for hiding from the snow storm, where the missing party was found. Risking lives because of miscommunication was not what Ivan, a teenager at this time, would allow to happen in his professional career.

When Ivan and the Deputy leader of the expedition started climbing the side of the mountain Elbrus, which tour was never climbed before by Bulgarians, they had to bivouac at the height of 5200m. They had to make their hot soup and milk shakes by melting the snow and ice in a gas burner in the tent. Just opening the tent and letting the cold air and blowing snow from outside, was quite an experience. Both climbers were getting dizzy, and Ivan assumed that this was part of the altitude adaptation and “business as usual”.  There was no more fun. Every time Ivan was close to the ground trying to make the liquid meal, so important for the survival and success of the climbing mission, he was feeling sick. At one point, their movements were so chaotic, that somebody hit the cup of hot milk from a condensed conservative, that both men, without losing a second and drop of this survival fuel, started sucking it from the dirty floor of the tent. After an agonizing night, in the morning, the team was not happy to find that the visibility outside was no more than a few meters. Plus, they were exhausted from the lack of sufficient sleep, and Ivan Kristoff did not have the chance to sleep even for a moment.

On the next morning, the climbing partner of  Ivan, who was almost twice of his age, gave up on the attempt and headed back to Base Camp. Aiming high, Ivan headed for the summit. Just before the climbing attempt, a few days earlier, one of his friends, Sergey, gave up on his climb. Ivan did not even think of giving up. He could not even afford it, because Ivan would have been laughed at behind his back, or right in his face, if he had given up the climb. Not that he cared about their opinion, but he just didn’t want to give that pleasure to his teammates on this national mountaineering expedition. He observed during all his years in the alpine circles in Bulgaria how these people treated their fellow climbers, who for one reason or another failed, as well as the ridicule they took.

Solo, in the mist and freezing cold, alone with one goal in mind – to run as hell to the top of the mountain and go back safe to Base Camp, Ivan starts running and running up the steep diagonal and the vertical point over 5,555,5… (five thousand, five hundred and 55 meters and 5 centimeters…) – the symbolic number of the 5 Elements in the Asian philosophy. He had no choice – returning back and recycling the decision of the Deputy Chief of the Expedition, who at that time was the Director of the Bulgarian Central Mountain School, was not an option for the young Bulgarian. Instead he had to run up the steep Diagonal Run Piste, run like the way a young man runs without knowing that he could have fatal results, because at his age, he is not even supposed to be there, because at that period, it is known by medical research that people even at the age of 20-25 years old, should not be present even at that height, because the organism is not prepared for that height. Especially in a period where there is toxic evaporation from methane. It was not the running that was hard, it was the mentallly difficult to rum, but it was the hard work, to do something not for pleasure, not for creativity and fame event, because there was fog, there were no cameras to document event this adventure, or the pleasure to enjoy the panoramic view, but you run, because you have to run. Even thought Ivan had lost one of his triple glove, that was made (sewn) for him by his friend Borkata, and he had to endure the freezing and unfreezing (when you have to put your naked frozen hand between his balls, because it is the warmest place in the human body for a man) process, he felt he had to do it…

But then nature takes place. Suddenly, the body needs to recover from the vertical rush and the breathing rhythm changes. The breathing was difficult, and he had no previous experience at this height. Only common knowledge about high altitude acclimatization was guiding him how to move forward. In the process he learned how to breathe efficiently in thin air. On every step he had to take a moment to take a deep breath.nly, the body needs to recover from the vertical rush and the breathing rhythm changes. The breathing was difficult, and he had no previous experience at this height. Only common knowledge about high altitude acclimatization was guiding him how to move forward. In the process he learned how to breathe efficiently in thin air. On every step he had to take a moment to take a deep breath.

Things got worst, when Ivan was on a steep slope and had to take off his third layer of ice climbing gloves in order to tighten his ice crampons. He put the cloves between his thighs and at one moment he saw how the pair were blown away and flew into the abyss. Thinking would force Ivan to go back and abandon the climb. But the reason for him was not the summit, but rather the experience. And there was nothing to learn from giving up. Now the adventure was not so exciting, after the pain from the cold hands, and even worse, when Ivan had to warm up his hands under his pants, the warmest place. Here it is how it works. First you ignore the pain, until you fill your fingertips and hands numb. Actually, this is the point when you don’t feel them. Then, if you don’t want to go with the flow and lose them (have them amputated later on), you have to put them in the warmest places, usually near your tights. And believe it or not, but the feeling of the blood circulating back in your limbs is unbelievably unbearable. That’s when you find where the HELL is in your body. And how far can you go like that? Every 50 meters and doing these procedures all over again. The feeling of the pain in repetitive periods was like a commercial for batteries: ” And it just keeps on, and on…”

As Ivan says about this precious moment of his exploring life, “I was surrounded by this dense fog that gave me a chance to see only a few meters ahead. My only companion was the blowing and freezing wind in my face. I did not know where I was going and how far I was from reaching the top of Mount Elbrus, the highest peak in Europe. But I knew only one thing – when I reach a point of going nowhere higher, that is when I have reached my goal and the summit.  So, I was climbing up by myself and my thoughts, and once in a while, almost every 20 minutes, I was screaming from pain and saying,’There it comes again…’ I just had to put my numb hands, where it hurts most.”

One thing the solo climber noticed is that when he is near the ground he is feeling dizzy again. So, he decided to take straight his breaks. Unfortunately, nobody around was offering any coffee.

So, Ivan decided where the smart line of risk was. If he recognized signs of going close to the point where the consequences of his action would be irreversible, he would head back immediately. The way back would be easier and faster. Now all that Ivan had to endure was the painstaking process of testing his guts, stamina and patience. How far can you go, when you only know that you are on your own in every aspect of your journey to the top. Finally, he reached the summit, saw the hand made from a rock tripod and accomplished his mission.

Back in the Base Camp Ivan talked to his friends and was discussing some of the challenges he had. To his surprise he learned that the reason he felt dizzy and occasionally had to throw up, is because at this period of the season, this part of the mountain was famous for having large sections of methane gas evaporation. The methane is a heavy gas and because of that it stays near the ground in the cold water. Approximately at the height of one foot (30 cm). Ivan asked his partner, who was at the age near his father, “Did you know about that???” The answer was, “Of, course! I was even wondering how far you can keep going on. In part that was part of the main reason for this expedition- to see the effect of these anomalies in the region. That is why at this season, the category of difficulty of the climbing is considered as this as of climbing a 7,000 meter peak. I was impressed by your stamina…”

As Ivan Kristoff recalls, “I was in shock to find out that this man would watch me in agony, feeling seek, and left me alone to climb up, without sharing his “little secret: with me. Was I a test animal for him, or the government…? What kind of people are these alpinists and “team leaders”?

I would never let that happen under my watch to anybody. That shaped the vision of how I would train my men for professional missions, and do the hardest things myself first. Safety and bringing my man safe back home was the only way of training.”

Later on, in his article for the Toronto Sun Newspaper, SUCCESS IS UP IN THE AIR, author Ryan James writes – “He’s always been an entrepreneur as well as a climber. ‘Except for the government, I’ve never worked for someone else,’ he says. “That makes me happy.”

 

Elbrus

Поуките от казуса с Рейнхолд Меснер през 1970 – Нанга Парбат (8126 m), Рупалската стена (първо изкачване) и слизане по Диамирската стена (първи траверс на осем хилядник); брат му Гюнтер е оставен на това място, а Райнхолд продължава при слизането…

Julius BG: …. Но е факт, че такива големи алпинисти рядко стават добри учители (Меснер, Бонати), защото не могат да забравят за себе си и да се посветят изцяло на учениците си. Стремежът към покоряване, егото ако щеш, е прекалено силно…

Ivan Kristoff: Между другото, аз му се възхищавах много, но разбрах, че е станал политик и депутат за Зелените, а в същото време е построил няколко замъка и музея в планината.

Алпинизма не е моя спорт, но от обща и планинска култура се заинтересувах за казуса, когато намериха тялото на Гюнтер… Но факта си е факт. По-малкия брат останал, а по-големия продължил надолу за към в къщи.

Alex Ubuntov: Ванка, чел си разни неща…. Няма лошо. Но не си бил горе в този момент! Всеки сам носи лична отговорност за изборите и решенията си в зависимост от ситуациите и условията, в които е попаднал. Ако са били изчерпани всички възможности и варианти? По-добре един жив, отколкото двама мъртви… Всеки си го знае… Има кой да съди накрая…

Ivan Kristoff: Съвсем съгласен. И аз бях зарязан на изкачването, което затова се оказа “солово” изкачване на вр. Елбрус, когато бях в късния си пубертет… Една странна история, която ме е карала много да се замисля, но скоро, именно поради една чужда драма в тези висини, се наложи синчето ми да иска да спи до мен и майка си, защото го хвана страх да не се разделя от него. Тогава си говорихме, че то е малкото ми братче. И като човек, който си е мечтал цял живот за брат и е рискувал безмилостно живота си за познати и непознати, като за брат, както се казва, много се бях замислил, дали сърцето ми ще понесе да го изоставя, ако имах такъв. Но това ме напъна да мисля много по темата, когато видяхме по снимки и на живо интервюта тази година какво стана в подножието на вр. Еверест,… Но предполагам това е част от нещото, за което Меснер не е споменавал в супер многото си книги…

 

The pick that points to heaven.

Вертикална атака – 5555 – Изкачване на връх Елбрус

Самостоятелно катерене на млада възраст и голяма надморска височина – Уроци от най-високата точка на Европа – 5642 метра

През 1987 г., след като Иван Кристоф завърши задължителната си служба в казармата в а българската армия, като доброволец, защото обучението му в Техникум по машиностроене му позволява да изкара воената си служба с 5 годишен договор със завода Кремиковци, – и веднага след освобождаването си от длъжност, той беше част от национална експедиция за алпийско катерене в Mt. Елбрус, Джорджия. Иван отиде само за удоволствие и защото е разбрал, че в тази експедиция ще и има момиче, но уроците, които научи от това пътешествие, оформиха фокуса му върху безопасността и отговорното обучение за хората, които искат да се впуснат в света на височините работи с достъп с въжета и височинните операции в екстремални условия. Ето кратката история за неговия опит.

Преди опита си да се изкачи на върха Елбрус, Иван трябваше да изпълни първата си мисия за търсене и спасяване (SAR) за катереща се двойка, която не се върна в базовия си лагер. Времето се влошаваше и имаше по-малко шансове за тези мъже да оцелеят там в студения студ. Въпреки че организаторът и ръководител на експедицията беше професионален планински спасител и виден член на Българската Планинско контролна спасителна служба (ПКСС) с 55-годишна история, имаше много неща, които трябва да се направят по-безопасни. Нямаше радиовръзки, нямаше аварийни маяци, нямаше добре подготвени Правила за изпълнения, които трябваше да бъдат съобщени на членовете на експедицията.

В тази експедиция в чужда държава двама от алпинистите бяха решили да изкачат близкия връх. За спомен на Иван те не определиха контролен час за завръщането си. В света на спелеологията и спелео винаги има зададено време за контрол, това означава, че в планираното зададено време, ако групата хора, които влязат в пещера, не се появят обратно, това означава, че имат проблем и хората, които са с тях навън, трябва или да отидат да видят какво се е случило, или да извикат помощ. Когато минало известно време, Иван и група алпинисти тръгнали към върха да търсят своите другари. Тогава Иван се е замислил какво би могло да направи и помисли за изчезналите алпинисти, така че той е бил любопитен да провери мястото, което човек би се скрил от снежната буря, където се оказа, че са и въпросните изгубение алпинисти. Рискуването на живота поради неправилна комуникация не беше това, което Иван, тийнейджър по това време, би позволил да се случи по-късно в професионалната му кариера и доброволческото спасяване.

По-късно, Иван Кристоф и заместник-ръководителят на експедицията започват да се изкачват по страната на планината Елбрус, по маршрут, който никога преди не е бил изкачван от българи, и трябва да направят бивак от палатка на височина 5200м. Трябвало е да си направят горещата супа и млечни шейкове, като разтапят снега и леда в газова горелка в палатката. Самото отваряне на палатката и пускането на студения въздух и издухването на сняг отвън беше е били цяло преживяване. И на двамата алпинисти им се завило в началото свят, а Иван е предположил, че това е част от адаптирането на височината и “обичайния процес на аклиматизация”.

В един момент за Иван нещата се влошат и не са му забавни. Всеки път, когато е бил най-близо до земята, опитвайки се да приготви течната храна, толкова важна за оцеляването и успеха на мисията по катерене, той се е чувствал като болен. В един момент движенията им са били толкова хаотични, че някой е ударил чашата с горещо мляко от кондензирано „Молоко“ в консерва, че и двамата мъже, без да губят нито секунда и капка от това „гориво“ за оцеляване, са започнали да го изсмукват от мръсния под на палатката. След мъчителна нощ, сутринта, екипът не бил щастлив да установи, че видимостта навън е не повече от няколко метра. Освен това те са били изтощени от липсата на достатъчно сън, а Иван Кристоф е нямал възможности да спи дори за миг.

Соло, в мъглата и мразовития студ, сам с една цел на ум – да бяга по дяволите до върха на планината и да се върне безопасно в Базовия лагер, Иван започва да тича и да тича по стръмния диагонал и вертикалната точка над 5555, 5 … (пет хиляди, петстотин и 55 метра и 5 сантиметра …) – символичното число на 5-те елемента в азиатската философия. Той нямаше избор – връщане и рециклиране на решението на заместник-началника на експедицията, който по това време беше директор на Българското централно планинско училище, не беше опция за младия българин. Вместо това трябваше да избяга по стръмната писта за диагонално бягане, да бяга по начина, по който бяга млад мъж, без да знае, че може да има фатални резултати, защото на неговата възраст той дори не би трябвало да е там, защото в този период е известно от медицински изследвания, че хората дори на възраст 20-25 години не трябва да присъстват дори на тази височина, тъй като организмът не е подготвен за тази височина. Особено в период, в който има токсично изпаряване от метан. Не бягането беше тежко, беше мъчно трудно да се рови, но беше упоритата работа, да се направи нещо не за удоволствие, не за събитие за творчество и слава, защото имаше мъгла, нямаше камери за документиране на събитие това приключение или удоволствието да се насладите на панорамната гледка, но тичате, защото трябва да бягате. Дори си мислеше, че Иван е загубил една от тройната си ръкавица, която му е направена (пришита) от неговия приятел Борката, и той трябваше да издържи на замръзването и размразяването (когато трябва да сложиш голата си замръзнала ръка между топките му, защото това е най-топлото място в човешкото тяло за човек) процес, той чувстваше, че трябва да го направи …

Но тогава се случва природата. Изведнъж тялото трябва да се възстанови от вертикалния прилив и дихателният ритъм се променя. Дишането му е било затруднено и той е нямал предишен опит на тази височина. Само общи познания за аклиматизацията на голяма надморска височина го насочваха как да продължи напред. В процеса на опознаване на собствените си възможности в крайно непозната обстановка и в движение, той се е научил как да диша по-ефективно. На всяка стъпка той е трябвало да отдели малко време, за да си поеме дълбоко въздух.

Нещата са се влошили най-много, когато Иван е бил на стръмен склон и е трябвало да свали третия си слой от специално за него зашити ръкавици за катерене по лед, за да затегне ледените си котки. Той е извадил и сложил едната ръкавицата между бедрата си и в един момент я вижда как е издухана и полетява в бездната. Рационалното мислене би принудило Иван да се върне и да изостави изкачването. Но причината за него не е била покоряването на върха, а по-скоро да придобие колкото се може повече опит и да си опознае възможностите. И е нямало какво да се научи от отказването си.

Сега приключението не е било толкова вълнуващо, след болката от студената ръка е ужасна, и още по-лошо, когато Иван трябвало да я размрази, като я стопли под панталона си, най-топлото място. Ето как работи този процес: Първо течностите под кожата се вледяват като малки кристалчета. После игнорирате болката, докато напълните върховете на пръстите си на топло и ръцете ви изтръпнат. Всъщност това е точката, когато не ги усещате. След това, ако не искате да продължите със започнатия процес на замръзване и да ги загубите (да ги ампутират по-късно), трябва да ги поставите на най-топлите места, обикновено близо до най-долната грейка. И вярвайте или не, но усещането за кръвта, циркулираща обратно в крайниците ви, е невероятно непоносима. Тогава откривате къде е Ада в тялото ви. И докъде можете да стигнете така? На всеки 50 метра и правите тези процедури отново и отново. Усещането за болката в повтарящи се периоди беше като реклама за батерии: „И просто продължава и продължава …“

Както Иван казва за този скъпоценен момент от изследващия си живот, “бях заобиколен от тази гъста мъгла, която ми даде шанс да видя само на няколко метра напред. Единственият ми спътник беше духащият и ледещ вятър в лицето ми. Не знаех къде отивах и колко далеч ми остава да стигна до върха на връх Елбрус, най-високия връх в Европа. Но знаех само едно – когато стигна до точката, където няма къде да отида по-нагоре, това е, връхната точка да достигна целта си. И така, надскачах себе си и от време на време, почти на всеки 20 минути, крещях от болка и казвах: „Ето, идва отново …“ Просто трябваше да сложа изтръпналите си ръце, където боли най-много. ”

Едно нещо, което соло алпинистът забеляза, е, че когато е близо до земята, отново му се завива свят. И така, той решил да не си почива, а да не спира да върви. За съжаление никой наоколо не предлагал кафе.

И така, Иван стъпка по стъпка нагоре обмисля къде е интелигентната линия на риска. Ако разпознае признаци, че се доближава до точката, при която последиците от неговото действие биха били необратими, той е решил веднага да се връща обратно. Обратният път би бил по-лесен и бърз. Сега всичко, което Иван е трябвало да издържи, е бил усърдният процес на тестване на стамината си, издръжливостта и търпението. Докъде можете да стигнете, когато знаете само, че сте сами във всеки аспект от пътуването си до върха. И чак накрая е разбрал, че е стигнал върха, като е видял, направения от скален триножник монумент, и изпълнил мисията си.

Обратно в базовия лагер Иван е разговарял с приятелите си и е обсъждил някои от предизвикателствата, които е имал. За негова изненада той научава, че причината, поради която се е чувства замаян и от време на време е трябвало да повръща е, че в този период от сезона тази част на планината е била известна с големи части от изпаряване на метанов газ. Метанът е тежък газ и поради това той остава близо до земята и снега. А в повечето време на лежане в палатката Иван е бил приблизително на височината на една педя (30 см) и затова е попитал партньора си, заместник-ръководителя на експедицията, който е бил на възраст близо до баща ме: „Ти знаеше ли за това ???“

Отговорът е бил: “Разбира се! Дори се чудех как щеше да се справи организма ти. Отчасти това е беше част от основната причина за тази експедиция – да се види ефектът от тези аномалии в региона. Ето защо в този случай сезон, категорията на трудност на катеренето се счита като тази на изкачване на 7000-метров връх. Бях впечатлен от твоята издръжливост … ”

Както Иван Кристоф си спомня: „Бях в шок, когато разбрах, че този мъж ме е наблюдавал в агония, чувствайки се може би като изследовател, и ме остави сам да се кача нагоре, без да споделя своята „малка тайна с мен“. Бях ли изпитателно животно за него, или правителството …? Какви хора са тези алпинисти и „ръководители на екипи“?

Никога не бих позволил това да се случи под моя надзор на никого. Това оформи визията за това как ще обуча хората си за професионални мисии и първо ще направя най-трудните неща. Безопасността и връщането на екипа ми вкъщи беше единственият начин за обучение. ”

По-късно, в статията си за вестник Toronto Sun, УСПЕХЪТ ВЪВ ВЪЗДУХА, авторът Райън Джеймс пише: „Винаги е бил предприемач, както и катерач. С изключение на правителството, никога не съм работил за някой друг “, казва той.” Това ме прави щастлив. “