19 May Незабравими спомени с Христо Стоичков
Никога няма да забравя първата си снимачна фото сесия на стадиона Варсити в Торонто. Специално заради мача на италианския отбор Парма с някакъв отбор на Торонто, си купих 400м обектив и лиших от бюджета си за студентските си задължения… И тъй като за първи път работих с такъв обектив, на който блендата бе 3.5 а Стоичков бягаше толкова бързо, че едвам можех да го следя през обектива на фокус… Какво ли не правех – залягах, тичах около терена, но го хванах, когато той почна да се бъзика с публиката и по едно време го даваше доста лежерно на терена… В крайна сметка, това си беше приятелски мач.
С Христо Стоичков се запознахме, когато специално заради него отидох на вечерята на отбора му в Торонто и той ме покани най-гостоприемно на масата. След един уникално за мен интересен разговор извика един човек от екипа на отбора си и ми уреди първата в живота ми фото/медийна акредитация, благодарение на която го снимах по време на мача му на Varsity стадиона, на Университета на Торонто, в който съм учил.
Още преди да видя на живо Стоичков, имах невероятна случка, за която му бях страшно благодарен без да го познавам. През 1994г. по време на Световното по футбол отидох да работя по вертикала на една висока сграда в провинцията Онтарио. Наложи ми се да пътувам доста далече и за първи път на такова далечно място в провинцията. Явно затова и се натъкнах на съвсем по-различен манталитет от приятните канадци в Торонто. За нас там има един такъв виц: Знаеш ли каквo трябва да направиш, за да изгониш 100 канадци от един басейн??? Да им кажеш – ‘Ако обичате, бихте ли излезли?”
Когато започнах да работя на въжета, веднага се появи един инспектор по безопасността от Министерството на труда на Онтарио и като видя, че работя с по-авангардна екипировка от тази, която е посочена по стандарт в Онтарио, ми наложи “Sop Work Order”, което ще рече, че не само, че не мога да работя, но и никой друг на този обект. Това е доста сериозна и неприятна мярка, още повече, че за това, че дори ако ползвам по-добра и сигурна екипировка, но тя не е признатa от Canadian Standard Association (CSA), подлежиш на глоба от рода на $15,000 до $250,000. Доста продуктивно и уважително поспорихме с инспектора, той каза, че ще провери случая с колегите си и инженерите от администрацията в Торонто и явно репутацията ми ме бе изпреварила, защото на другия ден ми донесе кафе усмихнат, имахме доста интересен разговор и ми махна забраната за работа… Но супервайзорката на сградата не видя този елемент и явно бе от типа RedNeck, а може би и заради акцента ми, очевидно не бе впечатлена от имигранта, заради който имаше проверка. Дори като се появи една полицейска кола, явно заради някой от сградата им, веднага смръщи вежди и ме пита дали са дошли за мен. Та предишната вечер, когато не знаех дали проблема с инспектора ще се реши в моя полза, защото си признавам, че знам какви са законите и въпреки професионализма ми и желанието да ползвам по-сигурна и ефикасна екипировка, закона си е закон – докато по късно и не го промених, като станах член на Техническата комисия по височинно-въжени операции. Та точно тази нощ, гледах късния репортаж и със сълзи на очите преживях гола на Стоичко-о-о-о-о-0в… Та ми се възвърна веднага самочувствието на имигрант…
Шокиращото бе, че въпреки всичко, проперти менажера на сградата, явно “инструктиран” от супервайзорката с предразсъдъци ми забрани да си продължа работата и трябваше да си тръгна. Имигрантки живот!!! Но явно са имали шокова терапия, защото приятел адвокат – канадец, просто с едно обаждане по телефона им обясни, че въпреки всичко, те не са постъпили правилно и са длъжни да ми изплатят цялата сума, дори и за несвършена ми работа, защото тя е прекъсната по тяхна вина.
Ето защо бях много щастлив да разбера, че Христо Стоичков идва в Торонто и като разбрах в кой хотел ще им е Гала вечерята с фенове в един италиански ресторант, извън Торонто, се отправих за там. Плахо влязох и там видях Великия Стоичков. Представих му се на родна реч, че отдавна не бях говорил с българи и той веднага ми каза най-приятелски и с усмивка: “Я сядай тук. Какво искаш да ядеш??? И т.н., типично в негов стил, както разбрах по-късно. Имаше невероятни сцени на които бях свидетел и просто бях изумен от “непокиса” му. Като му споделих, че обичам фотографията и ще се радвам да го снимам утре, той веднага се обърна към някакъв италианец, менажер или човек от екипа на отбора и веднага му каза нещо на италиански… След малко онзи дойде с едно куфарче и оттам ми извади някакъв пропуск, който сега като професионално акредитиран фотограф към елитната група NPS (Nikon Professional Services) и редактор към BBC Top Gear, разбирам, че това е било медийна акредитация.
На следващия ден на терена, по време на мача, разбрах колко далеч съм от професионализма, въпреки, че направих страхотни снимки и преживяването на динамиката на спортната фотография бе един много добър урок. Един от уроците в последствие бе, че направих голяма грешка, че вместо да отида веднага във някой от големите вестници, като Торонто Стар, Торонто Сън или Тhe Globa and Mail, и да им предоставя кадрите си, аз отидох на срещата на Стоичков с българите, защото почти всички българи на стадиона, като видяха, че имам фотоапарати на врата си, веднага искаха да им правя безплатни снимки и ме молиха да дойда с тях, та това упражнение да продължи и в Мисисага, съседния град… И това бе само началото.
На коктейла който даде собственика на най-голямата италианска радиостанция обаче бе купон и си направихме страхотни снимки със Стоичков и дъщерите на Игнат Канеф, на който братовчедка ми проф. Богомила Уелш Овчаров от Университета на Торонто им е кръстница.
Най-интересното обаче стана когато с приятеля ми Антониo Кръстев, двукратен олимпийски шампион по вдигане на тежести и известен тогава като най-силния мъж на планетата тогава (той ми показа статията за това) отидохме до Голф игрището на Канеф в Брамптон… Всички ме молиха да ги снимам със Стоичко и аз с удоволствие хабех ленитите…. Тогава нямаше дигитални камери. Накрая, като си тръгвахме, чух точно единия от тези, дето най-ме молеше да казва за мен: “Е, как не му бе неудобно да снима като луд?”.
Нашенска му работа…