Oops! It appears that you have disabled your Javascript. In order for you to see this page as it is meant to appear, we ask that you please re-enable your Javascript!
Rogers Center

Среща с екстремния българин

Добре дошли в света на Иван Кристоф. Още като е бил на 15, си е мечтаел да ходи по вертикала на високи сгради или да виси на въжени системи сред небостърачите на Америка. Помни точно деня, когато получава от леля си от Америка един поднос за храна, на който са заснети небостъргачите на Торонто, Канада и това е било любов от пръв поглед. Толкова много е искал да избяга в тази страна и точно в този град, че си спомня, че е помирисал подметката на една от обувките на леля си, за да помирише мириса на свободата и вкуса на Американската земя и е казал на майка си: „Искам да ходя по вертикала и на покрива на тези небостъргачи. Бил е само на 15, когато се запалва по алпинизма, като целта му е била основно да избяга в чужбина по време на алпийски лагер и оттам в Америка.

Защо обичаш да си без осигуровка?
Виждал съм много инциденти в катеренето. Когато човек разчита прекалено много на осигуровката, това може да се окаже проблем.

Спасявал ли си свои конкуренти по високите сгради?
Ще ви кажа една от най=забавните ми случки в този контекст в Торонто, провинцията Онтарио. Канада. Викнаха ме да спасявам младо момче в Скарбороу, квартал на Торонто. Той висеше на няколко етажа от земята, по фасадата на един сто метров блок -резиденция и се оказа, че си е сложил късото въже от към източната страна на сградата, защото на западната – противоположната, до третия етаж има апартаменти, а над тях един външен басейн. Момчето е работило с въжета преди това там, но като си  е прехвърлило въжето от другата страна е забравило, или по-точно не е дори помислило да погледне надолу и да се усети, че от тази страна, сградата започва директно от пътя…

Когато го видях, момчето се бе уплашило и замръзнало като камък на въжето, като е стигнало до края му – с около 4 етажа по-късо. Настанало е било голяма паника и добре, че проперти менажерката, първо на мен ми се обади а не на тел. 911, иначе дойдоха ли Полицията и Пожарната, щяха със сигурност да викнат и медиите… Всички тичаха насам-натам.  Явно очакваха да дойде пожарната команда, на която стълбата им сигурно щеше да е достатъчно дълга, за да стигнат до него, но и със сигурност щяха да влязат с невероятни кадри в ТВ новините или в другите медии. А това щеше да бъде много лошо за бизнеса и репутацията на сградата, както и посмешище за индустрията.

Може би за всеки спасител, дори доброволец като мен, който не го прави за пари да спаси или свали момчето по какъвто и да е начин. щеше да е най-логичното, че дори и престижното, но не и за мен. Вместо това, взех си инвентар (няколко джади само) за катерне по въже и отидох до мястото на пресечната точка с асаньора и през един апартамент се появих пред него и говорихме през едно малко прозорче. Подадох му джаджите и му казах с най-откровенната си и приятелска усмивка: “Здравей, казвам се Иван Кристоф и ми е драго да се запознаем. Искаш ли да ти взема по едно кафе или капучино и да го пием на покрива? Гледката е страхотна отгоре нали?”.

Милия, без туй беше много нервен и уплашен, но сигурно като ме видя усмихнат и спокоен, се зарадва и успокои и той, но като му казах идеята си, че ще му дам веднага няколко джаджи и обуча как да се изкачи по въжето за следващите няколко десетки етажа, мисля, че изпадна в шокова терапия, като продължих да му говоря, колко ще е забавно и малко му замръзна усмивката…

Попита ме със трах: “Ама как, няма ли да ме спасиш?”.

“Че защо да те спасявам и да се мъча? Млад, здрав и силен мъж, сега не само, че ще се пречупиш и научиш как да се катериш по въже, макар и това да е забранено по Законите на Министерството на труда и регулациите за работа с въжета на височина в провинцията Онтарио, но и ще бъдеш много по-щастлив, сам да се измъкнеш от тази ситуация, в която си се поставил. Ще го направиш гордо,  ще си запазиш достойнството, а и ще се научиш на нещо ново след краткото ни запознаване”, му отговорих.

Показах му това-онова и се разбрахме да продължава в същия темп и по начина, по който му обясних, и все някога ще стигне до върха, няма други избор за него… и му помогнах да излезе от ситуацията, за да не му се налага да го спасяват.

Когато отидох до съседното кафене с проперти менажерката да си поприказваме, взех му едно капучино и го видях да ме чака на входа на сградата, видях май-най щастливия и усмихнат човек на планетата да ме чака с голям интерес. Просто подксачаше от радост:)