14 Apr В. ТРУД: ТРИХ КРЪВТА СИ ОТ НАЙ-ВИСОКАТА КУЛА
Снимка: На покрива на най-високата кула в света с пилотския екип на ВВС
ИВАН КРИСТОФ – ЧОВЕКА ПАЯК:
Българин постави нов световен рекорд във височинното строителство. Рисковото постижение е на Иван Кристоф, който от 10 години живее в Канада и когото там нарекоха Човека Паяк заради уникалното му умение да катери небостъргачи – да запълва фуги по фасадите, да кърпи или боядисва, приплъзвайки се във всички посоки с невиждана ловкост.В 3-седмична неповторима операция той успя да поправи антената на върха на най-високата (553, 53 метра) кула на планетата – Си Ен Тауър в Торонто.“Покорих най-върховното нещо, построено от човешка ръка – обяви без излишна скромност Кристоф по телефона пред “Труд”. – Стотици хора са се изкачвали на Еверест, а на покрива на Си Ен Тауър не встъпвал друг, освен аз – един мъж, дошъл от България. “
Анна ЗАРКОВА
Иван Кристоф, заснет по време на строителната си операция на Си Ен Тауър. „От най-високата кула в света – казва той днес с нескрито чувство на носталгия – гледах мислено към родината.”
– Кажи, Иване, как се чувства човек на място, където преди него никой и никога не е бил?
– Щастлив. Много щастлив. За мен специално кулата Си Ен Тауър бе любов от пръв поглед, Още като я видях на снимка в детската си възраст, се влюбих в нея. Тя стана причина да мечтая да живея в Торонто. Тъкмо затуй в средите на алпинистите и пещерняците в България навремето ми викаха Торонтото… През 1990 г. пристигнах най-после в мечтания град, заселих се в него. И всеки път като минавах край кулата, устните ми пресъхваха от вълнение. Казвах си: “Един ден ще я изкача и ще работя на нея!”… Междувременно успях да създам своята фирма “Eiger” за височинно строителство. Събрах екип от хора, готови да упражняват това опасно занятие, на което скланят малцина, даже и за много пари. Заехме се да ремонтираме покривите, алуминиевата дограма и външните стени на най-високите сгради, по които не всеки може да се изкачи. Постепенно сключих договори с големи строителни корпорации в Канада. Първокласното ми оборудване взе да буди завист дори у служители на местните сили за бързо реагиране. И т. н…
– …Пропускаш да отбележиш, че миналата година кметът Мел Ластман те обяви за почетен гражданин на Торонто.
– Да… А през всичкото това време кулата Си Ен Тауър все си стоеше гордо на мястото. Виждах я, отвсякъде, докато висях по покривите на небостъргачите… И ето че един ден тя се оказа достъпна за мен. Вярно казват, че първите 10 години работиш за името си, а в следващите то работи за теб… В края на 2002 г. получих покана да се конкурирам с проект за ремонтиране на кулата с най-големите фирми от цял свят, които имат опит в работа на обекти на недостъпни места.
– Твоят проект се е оказал най-добър, така ли?
– Той се оказа единственият, който гарантира достъп до всички точки от външната страна на антената на кулата – там, където никога никой не е стъпвал. Тази част от антената – която е от стъкло-пласт и боядисана в бяло – е поставена навремето с хеликоптер и прикрепена отвътре. Оттогава е запечатана. Това е нещо невиждано в областта на вертикалното инженерство… За да получа достъп до него, трябваше да въведа нова техника за придвижване – с вакуумни анкери. Предложението ми за система на сигурност беше сред най-надеждните в конкурса. Спасителният ми план предвиждаше – ако закъсам – да бъда измъкнат на безопасно място до З минути… Има и друго: работата е много опасна и от Си Ен Тауър не биха си рискували репутацията, като ми я поверят, без да се запознаят с предишния ми опит… Дайте си сметка; В някои дни кулата има над 25 000 посетители и само да изпусна отгоре – от 500 м – някакъв инструмент, това ще се превърне в международен инцидент. Недай Боже отвертката ми да падне пред очите на някой адвокат… ще последва процес за милиони-за уплаха и нанесени щети…
– Разкажи ни за работата си на високото.
– Работех по 8 часа на ден. Два часа от тях ми бяха нужни за изкачване и за слизане. Направих пълен траверс на антената в чист алпийски стил. Построих си 3-4 бивака на около 480 м от земята. Бях свръхмодерно облечен – като за Еверест. Горната ми дреха бе със стоманени нишки – радиоактивен гащеризон. Струва $4000, задържа влагата и пази от студа. Но той не стига, за да се чувстваш нормално, когато работиш при минус 12 градуса, когато те брули леденият вятър и бучат вихрушките от езерото Онтарио…
– Работил си в истинска буря…
– Бурята ме удряше бясно във фасадата. Когато ми потичаше кръв, бързах да я избърша, преди да замръзне върху бялото фибростъкло. Не исках да цапам… Работех с черен силикон и триабваше да държа чисто, иначе ще ми пишат двойка…Така че напрежението беше голямо… Чувствах се като в скафандър на космическа станция, Цялата екипировка и всички “играчки”, вързани по мен с двойна осигуровка – тежат, та се късат… За да направя крачка напред, трябваше да извършвам редица операции с въжетата. Всички движения се правят бааавно, бааавно… При това постоянно си играех на гоненица с вятъра, който на моменти стигаше над 60 км/ час – стремях се да застана на противната му страна…
– А как се хранеше? За 8 часа човек огладнява поне веднъж…
– Бях на диета – почти не ядях и не пиех, за да не ми се налага да се събличам често… в случай на нужда… На седмица отслабвах по кило и половина. След 3 седмици работа прекарах 3 седмици на Рехабилитация – струваше ми над $2000. Оттогава в Канада често ме интервюират и питат: Още ли съм жив? Важното е, че свърших работата в срок. Просрочването щеше да е неприятно за доста тв зрители, понеже една част на антената бе спряна от излъчване… Пропуснах да кажа, че ремонтът се правеше при пълна дискретност. Отдолу почти не можеха да ме забележат. Отбиваше се интересът на медиите. Защото кулата е чудото на Торонто – сисимволът на града и белегът му за самочувствие.
– За какво си мислеше, докато рискуваше живота си на кулата? За майка, за любима?
– За родината