Oops! It appears that you have disabled your Javascript. In order for you to see this page as it is meant to appear, we ask that you please re-enable your Javascript!
Работа на високо

В. ТРУД: ТРИХ КРЪВТА СИ ОТ НАЙ-ВИСОКАТА КУЛА

Снимка:  На покрива на най-високата кула в света с пилотския екип на ВВС

ИВАН КРИСТОФ – ЧОВЕКА ПАЯК:

Българин постави нов световен рекорд във височинното строителство. Рисковото постижение е на Иван Кристоф, който от 10 години живее в Канада и когото там нарекоха Човека Паяк заради уникалното му умение да катери небостъргачи – да запълва фуги по фасадите, да кърпи или боядисва, приплъзвайки се във всички посоки с невиждана ловкост.В 3-седмична неповторима операция той успя да поправи антената на върха на най-високата (553, 53 метра) кула на планетата – Си Ен Тауър в Торонто.“Покорих най-върховното нещо, построено от човешка ръка – обяви без излишна скромност Кристоф по телефона пред “Труд”. – Стотици хора са се изкачвали на Еверест, а на покрива на Си Ен Тауър не встъпвал друг, освен аз – един мъж, дошъл от България. “

Анна ЗАРКОВА

Иван Кристоф, заснет по време на строителна­та си операция на Си Ен Тауър. „От най-високата кула в света – казва той днес с нескрито чувство на носталгия – гледах мислено към родината.”

–   Кажи, Иване, как се чувства човек на място, където преди него никой и никога не е бил?

–   Щастлив. Много щастлив. За мен специално кулата Си Ен Тауър бе любов от пръв поглед, Още като я видях на снимка в детската си възраст, се влюбих в нея. Тя стана причина да мечтая да живея в Торонто. Тъкмо затуй в средите на алпинистите и пещерняците в България навремето ми викаха Торонтото… През 1990 г. пристигнах най-после в мечтания град, заселих се в него. И всеки път като минавах край кулата, устните ми пресъхваха от вълнение. Казвах си: “Един ден ще я изкача и ще работя на нея!”… Междувре­менно успях да създам своята фирма “Eiger” за височинно строителство. Събрах ек­ип от хора, готови да упраж­няват това опасно занятие, на което скланят малцина, даже и за много пари. Заехме се да ремонтираме покривите, алуминиевата дограма и външните стени на най-високите сгради, по кои­то не всеки може да се изкачи. Постепенно сключих до­говори с големи строителни корпорации в Канада. Пър­вокласното ми оборудване взе да буди завист дори у служители на местните сили за бързо реагиране. И т. н…

–  …Пропускаш да отбележиш, че миналата година кметът Мел Ластман те обяви за почетен гражда­нин на Торонто.

–  Да… А през всичкото това време кулата Си Ен Тауър все си стоеше гордо на мястото. Виждах я, отвсякъде, докато висях по покривите на небостъргачите… И ето че един ден тя се оказа достъпна за мен. Вярно казват, че първите 10 години работиш за името си, а в следващите то работи за теб… В края на 2002 г. получих покана да се конкурирам с проект за ре­монтиране на кулата с най-големите фирми от цял свят, които имат опит в работа на обекти на недостъпни места.

–  Твоят проект се е ока­зал най-добър, така ли?

–  Той се оказа единствени­ят, който гарантира достъп до всички точки от външната страна на антената на кула­та – там, където никога никой не е стъпвал. Тази част от антената – която е от стъкло-пласт и боядисана в бяло – е поставена навремето с хели­коптер и прикрепена отвъ­тре. Оттогава е запечатана. Това е нещо невиждано в областта на вертикалното инженерство… За да полу­ча достъп до него, трябваше да въведа нова техника за придвижване – с вакуумни анкери. Предложението ми за система на сигур­ност беше сред най-надеждните в кон­курса. Спасителни­ят ми план пред­виждаше – ако закъ­сам – да бъда измъкнат на безопасно място до З минути… Има и дру­го: работата е много опасна и от Си Ен Тауър не биха си рискували репутацията, като ми я поверят, без да се за­познаят с предишния ми опит… Дайте си сметка; В някои дни кулата има над 25 000 по­сетители и само да из­пусна отгоре – от 500 м – някакъв инструмент, това ще се превърне в международен инцидент. Недай Боже отвертката ми да падне пред очите на ня­кой адвокат… ще последва процес за милиони-за уплаха и нанесени щети…

– Разкажи ни за работата си на високото.

– Работех по 8 часа на ден. Два часа от тях ми бяха нуж­ни за изкачване и за слиза­не. Направих пълен траверс на антената в чист алпийски стил. Построих си 3-4 бивака на около 480 м от земята. Бях свръхмодерно облечен – ка­то за Еверест. Горната ми дреха бе със стоманени ни­шки – радиоактивен гащери­зон. Струва $4000, задържа влагата и пази от студа. Но той не стига, за да се чув­стваш нормално, когато ра­ботиш при минус 12 градуса, когато те брули леденият вя­тър и бучат вихрушките от езерото Онтарио…

–  Работил си в истинска буря…

–  Бурята ме удряше бясно във фасадата. Когато ми по­тичаше кръв, бързах да я из­бърша, преди да замръзне върху бялото фибростъкло. Не исках да цапам… Работех с черен силикон и триаб­ваше да държа чи­сто, иначе ще ми пишат двойка…Така че напреже­нието беше голямо… Чув­ствах се като в скафандър на космическа станция, Цяла­та екипировка и  всички “играчки”, вързани по мен с двойна осигуровка – тежат, та се късат… За да направя крачка напред, трябваше да извършвам редица опера­ции с въжетата. Всички движения се правят бааавно, бааавно… При това по­стоянно си играех на гоне­ница с вятъра, който на мо­менти стигаше над 60 км/ час – стремях се да застана на противната му страна…

–  А как се хранеше? За 8 часа човек огладнява по­не веднъж…

–  Бях на диета – почти не ядях и не пиех, за да не ми се налага да се събличам че­сто… в случай на нужда… На седмица отслабвах по кило и полови­на. След 3 седмици работа прекарах 3 седмици на Рехабилитация – струваше ми над $2000. Оттогава в Кана­да често ме интервюират и питат: Още ли съм жив? Важното е, че свърших ра­ботата в срок. Просрочване­то щеше да е неприятно за доста тв зрители, понеже една част на антената бе спряна от излъчване… Про­пуснах да кажа, че ремонтът се правеше при пълна дис­кретност. Отдолу почти не можеха да ме забележат. Отбиваше се интересът на медиите. Защото кулата е чудото на Торонто – сисимволът на града и белегът му за самочувствие.

–  За какво си мислеше, докато рискуваше живота си на кулата? За майка, за любима?

–  За родината