Кое е по-неморално Активното или Пасивното убийство

Случки с GSXR 1100 cc

Кое е по-неморално Активното или Пасивното убийство

С този пистов мотор,  автора на тази тема оцелява по чудо.

Една история на Иван Кристоф

…преживях следната катастрофа, в която виновния, въпреки всички факти, обвинява другия като си мисли, че по този начин ще обърне нещата в собствена защита ми се случи в Торонто, Канада.

Карам си аз по магистралата QUEENS WAY в Торонто, провинцията Онтарио, с порядъчните 100км./ч. И както съм си на моста, за да вляза към центъра на града, изведнъж ме удря нещо от ляво. Опитах се да маневрирам още по-вляво и очаквах като дам газ да избягна удара, но колата продължаваше да си ме избутва в движение и не ме оставяше на мира. Като в рекламата на батериите ENERGIZER “It keeps going and going…”

Тогава бях на път да се разбия в мантинелата и да отлетя от моста. А оттатък, кой ли знаеше какво ме очаква като се приземявах… Имах избор: дали да форсирам падането си, да се изметна и падна преди да се ударя в мантинелата или просто да полетя над моста… За краткото време, прецених, че по-малкото зло е да си поема последиците на пътя и да не изпадна във “фактор ИЗНЕНАДА” във въздуха.

Точно в този момент усетих някакъв голям шум в главата ми. Погледнах нагоре и видях върхът на най-високата кула в света CN TOWER. Беше позната гледка, защото съм летял над нея с хеликоптер. Бях много щастлив, че канадците са организирани и готини хора, защото доброволци-шофьори веднага блокираха магистралата и спряха движението от коли. Като се поосъзнах и успокоих, че няма да ме газят, се опитах да си тествам крайниците дали функционират правилно и всички, като внимавам да не правя резки движения. Най-големият ми ужас е да остана парализиран за цял живот. Имал съм уговорката с всичките си бивши съпруги, да разрешат изключването на живото поддържащата ме система, ако съм в кома. Т.е. да ми спрат кранчето на живота, ако ми се наложи да съм само във вегетативно състояние. Или още по-лошо като не ставам да карам мотор и други неща, които не са за този форум.

Едва дишах. Усетих и че имам проблеми с поемането на всяка глътка въздух. Не зная дали на някой му се е случвало, но това което подценяваме е дишането, което правим без да мислим. Сега се борех с трудности за всяка глътка въздух. Много ба-а-а-а-а-а-авно.

Та докато проверявах дали ми се движат пръстите и крайниците, все не можех да установя какъв беше този шум, който ми кънти в главата. Тогава пак погледнах на горе и през визьора на каската ми видях една ужасяваща гледка. Една индийка, която се бе надвесила над главата ми и ми сочеше нещо с прът към мен, ми крещи нещо с ужасен индийски акцент. По-точно, тя бълваше огън и аз се уплаших за миг – да не би да експлодира от злоба и да ме подпали. Опитах се да и дам знак, че сега не ми е до нея и да замълчи, защото съм доста зает с това да установя дали кънтенето в главата ми е от удара и не мога да се концентрирам и дишам. Онова не преставаше да крещи.

Внимателно тръгнах да си свалям каската, защото можех и да си навредя, но онази нямаше да ме остави на мира. Едва когато бях сигурен, че всичко е ОК и дишах по-леко, си я махнах.

Изправих се и огледах цялата сцена около мен, бе като на представление. Моторът ми Yamaha R6, който си бях тунинговал, бе тотално разбит и неизползваем. На колата, която ме удари, почти нищо и нямаше. Хората зад мен бяха изумени от спокойствието ми и крещенето на онази, която ме блъсна и вместо да се радва, че съм оцелял и да ме пита дали съм ОК, ми викаше нещо много демонстративно и почти театрално. А какво беше то? Ами тя ми крещеше: “It was your fault. You hit me! You hit me! You hit me…”

Накратко, тя ме обвиняваше, че е било по моя вина и аз съм я ударил. Може би разчиташе, че постфактум като направи представление за свидетелите, това ще им внуши, че аз съм виновния.

Огледах се целия, (добре, че бях се облякъл с протектори), погледнах мотора си и като се замислих как изпуснах срещата си с инженери, които осигурих за среща с управата на Университета на Торонто, където мислехме да построим катерачна стена в Спортната им зала, и всички последствия от тази катастрофа, застрахователни агенции, болници, експертни оценки от лекари, дела и др., си помислих – “Госпожо, да Ви имам проблемите…”

С типично българския ми културен подход и доброжелание и казах на учтив френски и английски “Екскюзе мадам, куд ю плийс шът дъ ф.. ъп?” Нали Канада е двуезикова страна, а аз като син на дипломат си позволих лукса да я стресна културно в типично балканския ни маниер.

Казах й – “Мадам, моля Ви да погледнете тези следи от набиване на спирачки и протрити гуми по асфалта. Това е мястото на удара, когато сигурно сте слушали на високо индийския народен артист Пенджаб Джаби или whoever the f… може да е той. Моля обърнете внимание на леките драскотини по дясната си врата, които показват, че вие сте ме ударила и изблъскала в дясната лента, а не аз Вас, както Вие се опитвате да ме убедите. Многоуважаваната полиция, всеки интелигентен човек, а и маймуна даже ще разбере, че Вие с Вашето дву тоново возило, сте ме избутали от пътя. Най-доброто, което ще чуете от Негово Превъзходство съдията ще бъде – Guilty as charged.”

Привършвайки моята защитна теза, седнах до мантинелата и почнах да си ближа раните. До 1та минута дойде Бърза Помощ. До 2та минута дойде Пожарната. Първото нещо което ми казаха, и двата екипа спасители бе “Не мога да повярвам, че си оцелял в този трафик и при тази скорост, Току що прибрахме едно момче моторист, което е издъхнало на място.” До 3-тата минута дойде Полицията.

Ако полицията бе закъсняла с една минута дори, бих мобъл да я съдя. Но в случая, въпреки, че българите в Канада сме се оплаквали от полицейщината в Торонто, бях горд и щастлив, че съм гражданин на Канада. Сигурността на хората е приоритет, без значение дали си беден, имигрант или турист. Полицаят беше хладнокръвно безупречен.

Индийката се опита да му обясни какво се е случило по нейното мнение, но той само я отряза рязко. Попитаме ОК ли съм, и ми каза да стоя спокоен и че той сам ще разпита свидетелите. А не както аз в случая с инцидента в София, да си правя сников доклад и да слушам теориите на тъпи мутри, как да съм внимавал и др. Такива там няма да оцелеят и на първия ъгъл. Веднага ще ги закопчаят, сигурно само заради вида им.

Та следното, което наблюдавах бе интересно: полицая каза на индийката да замълчи и изчака реда си, поогледа следите по асфалта, направи си скица и представа за това което се е случило (а то бе толкова очевидно и визуално “оформено”), поговори със свидетели и извика Пътна Помощ да ми изкара мотора от магистралата. Последвахме го там, където е безопасно.

Полицаят ни взе документите, най-спокойно си написа някакви формуляри и се запъти към мен. Даде ми моя и в него пишеше, че съм невинен. Тоест, бях в зелената графа. А поклонницата на Индира Ганди бе в червената графа. После се запъти към нея. Тя моментално почна да му се обяснява нещо, но той явно много ядосан за наглостта и само с поглед я смрази. Не знам как е изглеждал от нейната страна погледа на полицая, но явно бая е бил ядосан, защото индийката веднага смени тона и се превърна в едно мило създание като Червената Шапчица и изрече едва шепнешком и нежно думичките “Съжалявам, аз бях виновна…” След което остана като фиксирана в една точица и докато се е чудела сигурно защо не и минаха номерата, ние със шофьора на Пътната помощ си тръгнахме и я оставихме да си диша прахта зад нас.

Има ли нужда от телeфон за спешна мото помощ

Зареждам си аз мотора и тръгвам на път за дефилето от гр. Велинград до гр. Варвара. Да, ама не. На няколко стотин метра от бензиностанцията където заредих ми заглъхна мотора. Започнах да го припалвам, ама той пуска пушилка и нищо не става. Няма как. Пробвах какви ли не чалъми, ама не припалва. Почнах да въртя телефона на приятели за съвет, но явно трябва да го закарам до софия и да го прегледаме на място в сервиза.

Точно тогава ми се обади приятел, за да ме пита дали познавам механик в гр. Бургас, защото и тяхната група са го закъсали. Та се наложи да се обаждам на приятели и за неговия случай. Та по моя случай, се замислих, че би било да се създаде услуга за помощ на мотористи, с лесен за помнене телефонен номер, който да осигурявя информация за най близките мото механици и сервизи в района на необходимост за спешна мото помощ.

Единственото което направих в случая бе да се опитам да си оправя мотора в най-близкия гараж, вместо да викам авто или мото помощ от София, което е бавно а и нерационално.

Този ден бях късметлия, защото докато потърсих в близките сгради подходящи инструменти за мотора попаднах на местните добри хора в една фабрика за мая. Откъде да ми хрумне, че от охраната ще ми намерят инструменти за да си сваля резервоара и проверя да не би да имам проблем с маркучите или карбораторите. Единственото което забелязах е, че бензина бе по-наситен на зелен цвят. Обадих се на едно момче от гр. Ветрен, който е по-близко от София и се рабрахме да дойде на следващия ден с буса си и специализираните си инструмените.

Помолих хората от бирената фабрика да си оставя мотора а през нощта. Впечатлиха ме, че даже ми предложиха да остана при тях ако имам нужда. Благодарих им и се запътих пеша за към вилата си която е във Велинград. Бях много щастлив да намеря тази доброта в местните хора. Забелязал съм, че в София някои хора не са фенове на мотористите с мощни и шумни мотори. А моя е с най-големия размер на аспух Yoshimira. Всъщност той е по-скъп и от мотора SUZUKI GSX-R 1100cc.

Направо си съблякох мото-екипировката, каската и др. и си ги оставих със сака NIKE в стаичката на охраната. Кoгато тръгнах към града, срещнах един готин АТВ-джия и го питах за добър майстор в района. Каза ми за Ники Чудото, който е най-добрия, бивш републикански и какъв ли не шампион по мото спорта. Сервиза му е в началото на гр. Велинград, обадих му се по телефона, видяхме се и се рабрахме да му занеса мотора си на сутринта. А това си е неделя, човече. Ако имах тази информация на спешен номер, бих се оправил по-рано с мотора и вече да си карам по дефилето…

Върнах се веднага, да му закарам мотора си, и се засекох с новия пазач на фабриката за бирена мая. Човека ми предложи да ми предостави стая и даже ако имам нужда да си взема от хладилника ядене, в случай, че съм гладен. Много мило, приятни са хората в района. Човека ми помогна да избутам мотора си до пътя а аз си оставих нещата, за да си ги взема на връщане на следния ден. Не бих си оставил скъпи Joe-Rocket предпазни облекла и ARAI каска с въздушни охладители, но бях убеден в искренността на човека.

Всъшност се оказа, че съм сложил по погрешка Супер Дизел вместо бензин и трябваше да си изчиста карбураторите, и да презаредя с бензин пълния догоре резервоар. Добре, че Ники забеляза и други детайли, които биха ми косвали живота, като например двете болтчета които се бяха рахлабили в близост до веригата. Представяш ли си да си караш с над ….км/час и да ти се случи случка. Ники Чудото ема балансьор за гуми на мотор, което си е рядкост у нас. Завързахме добро приятелство и бях щастлив да разбера, че в района на Велинград е рай за Ендуро и Офф роуд каране.

Когато ти се наложи да прекараш с мотора си в хладилната камера на една баничарка

220км/ч.,200км/ч., 180км/ч, километражът все повече и повече намалява, а и поведението на мотора не ми харесваше. Тези отсечки по магистрала Тракия ги вземах без притеснения, но нещо подсъзнателно ми подсказваше, че губя скорост. Всъщност след няколко секунди разбрах, че това си е реалността. Май сега бе най-удобния момент да намаля скоростта и да отбия от пътя.

Първо погледнах гумата и ми се видя малко спаднала. Като погледнах по-внимателно, видях две много яки бабунки с големината на едно левче. И това ми изглеждаше освен естетически нелицеприятно, но и технически погледнато – гадна гледка. Ако го погледнем и през очите на лекарите, които се занимават напоследък с моите травми от моторджийски случки, те направо биха казали, че ситуацията изглежда нездравословно.

Гумата бе прегряла от скоростта и пътя и тези бабуни си бяха като големи цицини. Чудех се как не съм бил дисбалансиран на пътя при тази скорост.

Докато се занимавах с отражението на тази връзка между мотора и пътя, което си е връзката между живот и травма, която би могла да има фатален край, взех да звъня на познати за съвет: дали да бутам мотора, да го карам ли, или да вървя пеш до най-близката бензиностанция и после да се върна с флакон за помпане на гуми …

Нямах в себе си спрей за запълване на спукани гуми и от мързел или лошия съвет, че е ОК да го карам 5-10 км така, взех, че потеглих. Каране на мотор със спукана гума си е като карането на кола на две-три колела. Стигнах до бензиностанцията на Петрол до отбивката за Велинград, само за да установя, че на тях не им работи въздушния компресор.

На тези хора все нещо не им работи. Или ще е машината за кредитни карти или друго. Последният път на мой приятел му наляха нафта вместо бензин, та се наложи с авто помощ да му откарат колата до София. При това зареждача на бензиностанцията не се и извини. Ние сме били виновни, че сме паркирали пред тази колонка. Че да ни бе попитал като вкарва нафта в резервоар за бензин.

Както и да е, купих си флакона, само и само да установя, че протичането на въздух идва от фитила. Браво де. Това пък не ми беше хрумнало.

Хем ми се караше по дефилето, хем не ми се връщаше в София с пътна авто помощ. А на кой да се обадя от локалните авто или мото гумаджии в района? Тогава се замислих пак за идеята за създаване на спешна мото помощ с много лесен номер за запомняне като *МОТО например. На телефона се набира като *6686 и е лесен за запомняне и набиране в критични ситуации. А всяко нещо което ме забавя за карането с мотор си е критична ситуация и бедствено положение.

Проблемът с качването на мотори на авто пътна помощ е, че някои коли не са си платили ектра такси и нямат право да возят мотори, а други просто не могат да ги обезопасят или позиционират правилно. В най-добрия случай до София са си по 1 лв на километър или ако си успял да се договориш по 0,80лв на километър отиване и връщане от София. Първата оферта бе 120 лв. Бях готов да ги дам, за да се оправя по-бързо, но едно от местните момчета, което по случайност бе наоколо, се обади на някакъв приятел от град или село Ветрен и предложи за 50 лв да дойде с микробусчето си, да закараме мотора до Ветрен (което е около 30 км.), да ми смени гумата с някаква СЛИК за временно ползване, докато се върна в София и я сменя.

Това по ме устройваше, защото щях да си карам до Велинград и да се върна. Ама кой да ти каже, ако не бе случайността… До половин час дойде момчето и ми предложи да се кача с мотора в хладилната част на баничарката или както и да му наричам бусчето. Трябваше някой да придържа 1100 кубиковото чудовище и това бях аз. Предложи ми да сложи климатика, за да не се сваря и да ми светна лампата, за да не ме е страх. След което затвори ми врата и ме заключи отвън. Цялото пътуване ми напомни една случка от детските ми години, когато с едно момче от Луковит участвахме в едни археологически разкопки в района на Карлуково. Качихме се на стоп в един по-голям от този камион и какви ли не неща ни минаха през главата, когато пътувахме на тъмно в задното помещение на камион на някакъв непознат. Тогава се научих как се броят бабуните, за да изчислим дали ни е познат пътя…

Като пристигнахме видях как във Ветрен 8 (осем) човека гледат как един сменя гума, която по думите на майстора, трябваше да издържи поне 1000км. Разбира се, само аз си знам как съм карал, на връщане я бях изтъркал на едно място при рязко спиране чак до стоманените нишки и си смених и двете гуми.

На 6 юли рано сутринта се събрахме около 12 моториста в кафенето Coffee, Tea and me…, в превод, “Кафе, чай и мене…”.  Тълкувай си го както си искаш.  А и не знам защо бяха избрали такова име тъй като кафенето бе на самообслужване и не оправдаваше името си.  От друга страна, нямаше келнерки които да ни разконцентрират от повода ни за събиране. И да имаше, днес нямаше да получат необходимото внимание.  Това бе само изключение. Случваше се веднъж в годината и се изискваше много дисциплина да се въздържаме.

Пътя който ни предстоеше бе около 3 часа, но ние  го взимахме за около половината време. Да караш с превишена скорост по магистралите в Канада си е безумие, освен ако нямаш много пари за адвокат, за да те оправят и да ходят по делата вместо теб. Аз си имах нещо като абонамент към една група от адвокати и бивши полицаи, които си изкарваха добри пари от такива като нас. Застрахователите печелеха повече, защото те се радваха когато им излезе на компютъра, че имам глоби, защото премиите ми се вдигаха с няколко хиляди долара на година, до момента когато не преценяха, че е по-добре да ме отрежат отколкото да са в рисковата граница с клиент като мен.

Лошото е , че в Торонто застрахователните компании могат да правят каквото си искат и една- две такива имат монопол. Правителството ги задължава обаче да не ни отказват, с цел, че на всеки му се дава втори шанс, но тогава те ни включват в Рисковия пул, където премиите са от рода на 6-7,000 CAD. По курса на долара- около 10,000 лв.

За този ден се бях подготвил от няколко седмици в проучване на най-подходящия начин да си маскирам мотора, така, че през известен период от време да си сменя цвета, като хамелеона. Стигнах до извода, че ако си сложиш големи лепенки на спойлерите,и развиеш скорост от над 280 км/ч. то те просто изхвърчат след известно време. Оставяш всичко на въздушната струя и тя е като параструйката на миялната за коли. Всичко изчисва. Ако си късметлия, няма да те очисти и теб.

Направих това откритие след като си  сложих един голям стикер на NIKON на всеки страничен спойлер. Член съм на групата NPS (Nikon Profesional Services) състояща се от елитните фотографи на Канада, които ползват тази марка фото техника. Така де, пише си го в тяхната покана. ” You are part of a group of elite professionals…” Считам се за любител фотограф, но явно те са преценили, че могат да се възползват от мен докато все още не съм се пребил докато си щракам там на високото. Това е много хубаво, когато ти се отдава възможност да тестваш най-новото от този бранд, в някои случаи дори още преди да е излязло на пазара. За съжаление такова нещо не съществува тук.

Следвах психология и ми хрумна, че ако се движиш бързо с мотор и имаш голям жълт банер, се получава една почти оптическа измама, че се движиш с жълт мотор, защото след време, човек помни цвета, който предизвиква вниманието му. Така, че ако ни натопят ще докладват, че някакъв кара по иди коя си магистрала, в еди коя си посока с един жълт мотор. На мен ми се случи така,  че да ми се отлепят стикерите когато изпитвам как въздушната струя ме притиска все повече и повече към мотора, вятъра прониква в каската ми и ми изпъва бузите, дрехите ми се слепват в тялото ми и се получава нещо като вакум около мене, мотора ми сякаш се отцепва от пътя и лети на въздушна възглавница а стрелката на скоростомера  минавам в близката граница на 300 км/ч. (За ваша информация при 305 км/ч. двигателя ми изключва.) Докато намаля и спра, стикер ще е отлетял и аз ще твърдя, че не съм виждал никакъв моторист с жълт мотор да кара около мене. Честно!

Тук е момента да ви запозная с  няколко елемента от психологията и визуалното възприемане на бързо движещ се мотор, който в много случаи го чуваш да реве от далече, но не го виждаш. Усещах присъствието му преди да го чуеш. Даже ако си пиеш кафето в някое кафене, и забележиш, че то почва да подскача, земята леко се тресе, изпитваш усещането, че сякаш от пътя ще се появи самолет, готов да излети…  Знаеш за какво става въпрос нали? Ако не си изпитал това преживяване, значи не сме се засичали по пътя.

Ако си го изпитал, значи си спомняш какво се случи след това, нали? Тътенът на ревящ звяр идващ сякаш от отвъдното се приближава и приближава.  Като в рекламата на батериите ENERGIZER „It keeps going and going…“  И когато усетиш, че това нещо се приближава и с гърдите  си усещах вибрациите на двигателя му, както ако застанеш до тон колоните по време на концерт или в дискотека, онова нещо все повече и повече се приближава. Концентрацията ти блокира, чувстваш се като хипнотизиран и докато си се усетил,  онази ударна вълна те удря и губиш контрол. Докато се окопиташ вече съм профучал покрай теб, оставайки само прахта  и суматохата зад себе си.

Ако е вечерно време и си глух, най вероятно ще изпиташ онова присъствие на нещо неземно, което те блъска в гърдите. Все по-силно и по-силно. Тогава виждаш как една светлина като  малка точка се приближава в тъмнината, уголемява се и става все по-голяма и по-голяма. Като зениците на очите ти, когато си в стресова ситуация или усещах заплаха за живота си.

Онова “нещо” профучава около теб, имаш чувството, че леко се отцепваш от земята, ако не си се вече паникьосал и побягнал. Накрая с голямо облекчение виждаш, че една червена светлинка на стопа на машината-звяр, която става все по-малка и по-малка…

Ех, не знам дали точно това изпитват хората, но съдейки как те реагират и звънят в полицията, за да ни топят, сигурно нещо много страшно се случва в живота им в този момент, за да се паникьосат толкова. Навярно не по-малко са обезпокоени и  пътните полицаи, които ще се потрошат с колите си, за да ни стигнат.  Но не винаги успяват.

Следва продължение…

Спайдърмен подлуди катаджиите в Торонто, Канада

Иван Кристоф язди “Suzuki” с 305 км/ч, когато не катери небостъргачи
Иван Кристоф, популярен повече като Човека паяк, вероятно е най-известният българин в Канада. Пристига отвъд океана през 1990 г. и само за няколко месеца създава преуспяваща фирма. “Айгър”ремонтира покривите, алуминиевата дограма на прозорците и вертикалните стени на небостъргачите. Иван участва и в спасителни акции всеки път, когато го повикат за лумнал пожар или висящ на някой корниз самоубиец. Когато обектът е труднодостъпен, се спуска със специални въжета от хеликоптер.

“Завъртях газта и моторът полетя. Гледах километража: 200-220-260, стрелката просто щеше да изскочи. На 305 км/ч двигателят отказа. Но чувството беше невероятно. От насрещния вятър плътта буквално се беше впила в костите на лицето.” Това разказва Иван Кристоф, който вече има нова голяма страст. Българинът се носи по аутобаните в Торонто с истинско чудовище на колела. Супермощният мотор Ямаха GSRX 1100, за когото е броил $100 000, е голямата му гордост. Преди да се спусне с пълна сила по магистралата в Торонто, репетирал цяла седмица. Целта била да изпълни до дупка километража на новия си мотор -320 км/ч. И за да избегне трафик камерите, хитро дегизирал мотора със заблуждаващи стикери, а номерът изкривил така, че да не бъде разпознат.

Това не е единственият му куриозен спомен покрай моторите. “Веднъж имах среща със сериозни бизнесмени. Беше февруари – страхотен студ, но въпреки това реших да отида с мотор. Облякох си костюма, сложих каската, без да видя, че стъклото е пукнато, и тръгнах. Малко преди мястото на срещата трябваше да вляза в едно кафене да се преоблека, за да не разберат бизнесмените, че съм дошъл с мотор. Влизам аз, а хората в заведението ме гледат с уплаха. Погледнах се в огледалото и какво да видя – едното ми око беше буквално замръзнало. Нищо не виждах с него. През пукнатината е нахлувал леден въздух и от кондензацията се беше образувало снежно петно, което обвиваше окото ми като пиратска превръзка. За щастие не загубих зрението си”, казва Иван, чийто алпинистки умения са отдавна признати зад океана.

Иван се катери по фасадите на най-високите небостъргачи в света. Спуска се от хеликоптер, за да спасява жертви на пожар или когато събаря ледени висулки от високите сгради. Адреналинът от тези дейности явно не е достатъчен за сърцатия българин. “В течение на работата си установих, че моторите могат да бъдат използвани за спасявания. Няма по-подходящо превозно средство от мотора, когато искаш да се добереш бързо до определено място”, казва Иван.

Алпинизмът и моторите по странен начин се преплитат в съдбата му. Покрай новото си увлечение той започва да посещава рокерски сборища и с една дума, да взема активно участие в живота на мотористите. “Подходих с предразсъдък – какви са тези хора, сигурно са хулигани и трябва да се пазя. Нищо такова. Всички идват със суперскъпи машини и ги оставят без надзор, дори без да ги заключват. Взаимното доверие в тази общност е невероятно. Преди си мислех, че в сред алпинистите ще намеря истински хора и приятели, но останах излъган. Имах случай, когато на една експедиция в Лъкатник ме обраха. Бях занесъл няколко пикела, които изчезнаха. Всички ми казваха, че съм голяма будала споделя с огорчение Иван Кристоф.

“Братството” на мотористите е сплотено. Непрекъснато правим разни сборища, на които събираме пари за благотворителност и просто се чудим на кой да ги дадем”, разказва Кристоф. На 25 юни (б. р. денят на парламентарния вот у нас), Иван прави своя избор и вместо да гласува, се включва в благотворително рокерско събиране. В него вземат участие над 5000 “братя на вятъра“. “Целта ни бе да съберем над $1 000 000 за благотворителност, които да дарим на фондацията Ride for Sight (б.р. канадска организация, която подпомага хора с увредено зрение). Искам да направим и нещо подобно в България. Дано да се получи”, завършва Иван.
Димитър Андреев

Яки глоби дебнат всеки нарушител на правилата за движение в Канада. “Повече ме е страх да мина на червено, отколкото да карам с 300 км/ч”, признава Иван и дава следния пример. Преди време той возел със своя мотор приятелката си. Изведнъж колата пред тях рязко спряла на светофар и при опита си да избегне удара загубил управление над мотора и паднал. За нещастие машината останала на колела и минала като на парад на червено, макар и без водача си. “Лежахме с момичето на земята, болеше ме, но си мислех: Боже, дано камерата не заснеме номера на мотора и не ме одрусат после с глоба”, споделя Иван. Той разказва, че след атентатите в Ню Йорк на 11 септември полицията е получила още по-големи права и изобщо не си поплюва. “И преди се правеха на важни, но сега вече се смятат за богове. Глобявали са ме за най-дребни нарушения. Разговорът с полицаи е невъзможен”, обяснява патилата си българинът. За Канада обаче това си е съвсем в реда на нещата. Никой не смее да отправи дори по-остра реплика към служител на реда, а идеята да се предложи рушвет се смята за истинска лудост.