09 Oct Gen. Spas Spasov

Представям Ви един невероятен човек, който имам честа да познавам – Бригаден генерал Спас Спасов. Човек за когото чух суперлативи, когато бе Командир на Корпус “Тактическа авиация” и от когото имах честта да получа Благодарствен адрес. Като пилот на изтребител, с 240 часа на самолетите Л-29, МиГ-15 и МиГ-17 във ВВВУ, той е едно от “Стоте лица на екстремните спортове и видните ни смели хора летяли и на Л-39, на МиГ-21 в Граф Игнатиево и МиГ-23 в Чешнегирово, а в края на кариерата се обучава и на вертолет Бел-206 в Крумово. Налетените му часове са около 2300.

Ген. Спас Спасов е випусник на ВВВУ “Георги Бенковски” от 1975 г., първият му полет е през 1973 г. Завършил е с нальот о Бил е 8 години инструктор в училището. Заемал е длъжностите командир на звено, командир на ескадрила, командир на полк, командир на авиационна база, заместник началник-щаб, заместник-командир, началник-щаб и командир на авиационен корпус и командир и на авиобаза Чешнегирово в периода 25.08.1992 – 01.09.1998 г.

Из книгата на ген. Спасов, която бихме желали да издадем за инициативата #ForBulgaria

“Колко е трудно понякога:

празнотата нахлува,

на човешкото кръст слага дори.

Колко е трудно понякога

истината щом загорчи

на децата в очите

загубва се блясъка

и тъгата забулва

горките души.”……. Лин

МАЙКА

ТЯ влезе плахо в стаята и се приближи към леглото на Тихия. Пристъпваше съвсем леко, сякаш не докосваше пода. Не беше уплашена , но в очите й се четеше укор към немирното тридесет и кусур годишно дете. Само преди час по-малкият й син я будалкаше по телефона, че батко му е паднал от някакъв орех и си е счупил крака. Да, ама не мина номерът с тази лъжа. Дълбоко в себе си усещаше, че има нещо друго.

Милата, как изглеждаше само… Придаваше си строг, безкомпромисен вид, беше готова да се кара, да критикува… А в сърцето си чувстваше жал, гледайки сина си, направо й се плачеше. Душата й се обливаше в толкова силна мъка – направо изпитваше болка – детето й страдаше, лежеше болно, виждаше и неговата, истинска физическа болка, изписана на лицето му.  Май наистина беше пострадал много.

Сбърчила вежди, тя гледаше изпитателно проснатия на леглото бинтован син, местеше поглед към гипсирания десен крак и се чудеше, откъде да започне разпита. Превързаните му ръце и глезен на левия крак доста красноречиво говореха, че причината едва ли ще да е била бране на орехи… Кой знае…?

А на Тихия му стана много тъжно за нея, за тревогите й… Отнесе се към миналото.

 

Майка му бе преживяла…

Очите на Тихия се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат надолу към възглавницата. Иначе искаше да изглежда спокоен, да вдъхва увереност, да се прави, че не му пука…

И за да внесе успокоение в изтерзаната душа на майка си Тихия се опитваше да докара на лицето си да грее най-спокойната и най-щастлива усмивка, която може да  разцъфти на този свят. Сякаш това да си със счупен крак е някакво страшно приятно и весело нещо и едва ли всеки може да се уреди с подобна привилегия. Артист… но нали трябваше по някакъв начин да я успокои, да й покаже, че не го боли, че в крайна сметка всичко е нормално – трябваше да се впусне в ролята на човек от сцената. Нямаше как. Е, има там, някакъв счупен крак, одрани длани и изкълчен глезен, но… няма нищо страшно… Всичко ще се оправи.

 

Лежеше на болничното легло и от болката или умората, от обезболяващите или дявол знае от какво, но душата му се пълнеше с печал, мисли за миналото, за далечните години на своето детство, за майка му, за баща му, за живота… Неговата същност, обрати…

   Драматичното състояние, в което се намираше, го избиваше само на тъга и спомени.

 

………

 

Мама…

Тя, горката, бе преживяла страшно много мъка в тази авиация. И въпреки всичко я обичаше. Съпругът й, децата й, приятелите й бяха там – в авиацията.

Но авиацията бе страшна. Тя можеше да убива. Красотата и романтиката, които я съпътстваха, изведнъж се превръщаха в зли демони, всяващи вледеняващ ужас в младежките сърца.

Как само обичаше тази магия – наречена авиация, как се гордееше, че бе съпруга на летец, че бе майка на летец. Възхищаваше се на това чудо – самолета, на което все пак никога не би се качила. Обичаше, но винаги със свито сърце. Там имаше страх…

Още като дете изпита оня, смразяващ кръвта ужас, от приближаващия тътен на десетките, а понякога стотици бомбардировачи. Денем небето сякаш почерняваше. Отивайки на североизток да бомбардират български и румънски цели, те често сипеха смъртоносния си товар над нищо неподозиращи и ей, Богу, съвсем неучастващи във войната ниви и гори. Може би, подгонени от наши или германски изтребители, те се отърваваха от смъртоносния си товар, където свареха и бягаха да спасяват кожата си. А навярно някои просто не искаха да убиват. Кой знае…?

И близките летища Граф Игнатиево до Пловдив и Марино поле до Карлово бяха едни от целите на съюзническата авиация. Имаше нощи, когато хвърлените осветителни бомби създаваха приказна красота, някакво вълшебство… минути по-късно светът се изпълваше с монотонното бучене на бомбардировачите. ТЕ идваха…

И вместо радост, предизвикана от вълшебството на падащите от небето ярки светлини, адски тътен сковаваше детското сърчице. Заблудени бомби падаха и в землищата на тяхното село. Гледаше със страхопочитание кратерите, изровени сред нивите, учудваше се на силата, способна за един миг да издълбае тонове пръст и да помете десетки метри жито, царевица; да останат само голи клони, обрулени от никога невиждан ураган. Беше страшно. Там, от тези взривове лъхаше на смърт. И тази смърт я носеха самолетите. Вестниците показваха ужасни картини от бомбардирана София.

 

…………

 

23 юни 1944г.

В горещия летен ден хората бяха наизлезли по полето и всяко семейство, повечето жени и деца, се „бъхтеше” над нивицата си, за да отгледа или прибере реколтата, тъй необходима за тежките времена на войната. Мъже почти не се виждаха – всички, които имаха годност да носят оръжие, бяха мобилизирани и разпратени из различни краища на страната или на юг и запад в състава на окупационните сили.

Далече, някъде на север, откъм планината се чу тихо бръмчене.

Майката на Тина, улисана в работата, изведнъж спря, ослуша се, а погледът й, изпълнен със страх, зашари по небето – търсеше източника на този шум. Изостреният й слух бе доловил все още твърде слабото жужене във въздуха, но и  съвсем ясно бе определил, че идваха самолети. Не бяха като ония, които излитаха от Графа или от Марино поле – те издаваха по-различен, по-режещ слуха звук. Този сега беше друг – плътен, монотонен – тръпки побиваха всеки, който го чуеше.

Уморената жена за миг хвърли поглед към децата, отиде бързо към дървото, под чиято сянка бяха похапнали преди час. Грабна чергата и побягна към каруцата, за да закрие блестящия й ламаринен покрив. Не стигаше. Тя отново хукна назад и грабна връхните дрехи – и тях метна върху ламарината. Започна да чупи клони от дървото… Беше уплашена, че пилотите могат да възприемат блясъка на тенекето за скрит под дърветата самолет или нещо друго важно за тях и да пуснат някоя бомба.

Нищо подобно не се случи, но в съзнанието на Тина завинаги остана трескавият поглед на майка й, търсеща помощ наоколо. Паническото й лутане към храстите и припряното хаотично дърпане на клони и треви. Как се изподраха до кръв ръцете й, опитвайки се да откъсне по-големи и жилави клони.

-Тино, мари! Тино! Бързо носи клони, че аеропланите идат…! Сега ще хвърлят бомбите и край с нас. Чуваш ли…?! – Гласът й бе по-скоро едно съскащо свистене, което едва си пробива път през стиснатото от страх гърло. Сякаш се страхуваше да не бъде чута от приближаващата армада.

Тина и братчето й хвърляха върху ламарината дребни клонки, треви, листа (какво ли можеше да стори детската сила) и плачеха. Цялото тяло на момичето се тресеше от обзелото я притеснение, но не спираше. Ръцете й трепереха и едва смогваше да събере в малките детски шепички няколко шумки, паднали от единственото дърво на голото поле. Сълзите й се стичаха по прашното личице и правеха тънки вадички. Забърсани и разтъркани от малките юмручета напомняха за странни знаци на отчаяние и нещастие.

Дойдоха и други жени, деца… Насъбраха се около тях. Бяха си въобразили, че някаква тайнствена сила, излъчвана от Тинчето, ще ги спаси. Молеха се на Господ, кръстеха се. Тя наистина бе силно вярваща. В Бог, в Светата майка… във всичко свято.

Когато непоносимият тътен изпълни всичко наоколо и самолетите надвиснаха над нивите им, ужасената майка ги повлече към близкия овраг. Проснати на земята, без да поглеждат нагоре, изчакаха прелитането на бомбардировачите.

Клетите хорица, не разбираха, че това бяха завръщащи се бомбардировачи и те не носеха никакви бомби. Бяха безопасни. Но бученето им, изпълнило цялото пространство, бе все тъй страшно, смразяващо.

Отлетяха. Но още не заглъхнал шумът от последните самолети, отново на север се чу бръмченето на мотори. Беше някак си особено, режещо…

Налягалите по земята хора надигнаха глави, започнаха да стават и с притеснени погледи затърсиха из пространството нагоре източника на този шум.

Откриха го. Още един като онези, които прелетяха, но този изглеждаше сякаш по-голям, по-бавен. Летеше доста по-ниско, гъст черен дим се точеше назад. Снижаваше. Около него, като малки черни насекоми обикаляха изтребители, приближаваха се, отдалечаваха се. Атакуваха. От бордните им картечници и оръдия се чуваше яростна стрелба. Но бомбардировачът не реагираше, не се бореше за живот – оръдията му неестествено мълчаха, не извършваше никакви маневри и някак вяло, пасивно продължаваше да лети – бавно губеше височина, вървеше към своята гибел – земята. От крилата и от два от двигателите излизаха ярки пламъци, малки и големи части се откъсваха и политаха хаотично назад и надолу – цялата тази огромна, страховита машина, която само допреди малко повече от час всяваше ужас и разруха, се разпадаше. Загиваше.

Изведнъж от самолета се отдели малка черна точица и две-три секунди след това се разтвори парашут. Самолетът полетя около минута и от него се отделиха още няколко черни точки. Седем. Отвориха се куполите на спасителни парашути – с първия общо осем. Екипажът напускаше обречената машина.

Останал без пилоти, тежкият бомбардировач се наклони настрани и започна да описва кръгове, снижавайки към земята в една доста плоска спирала – последната фигура преди края на своя, изпълнен с величие и победи живот. Черният дим от горящите двигатели и резервоари се стелеше назад, очертавайки същата тази спирала, придаваше завършек на драматичната картина. Изглеждаше мъчително…

А там, на борда, в зейналите пространства на разпраната от снарядите обшивка, се виждаше човек. Беше изправен, неподвижен, хванал се здраво за един от разкъсаните стрингери до ръба на голям, колкото врата отвор… На главата си нямаше защитно боне или каска, нямаше и летателни очила. Всичко бе захвърлил и присвил очи от нахлуващата въздушна струя, той стоеше, загледан към неумолимо приближаващата земя.

Загадъчна работа.

И защо не бе скочил с парашут както другите от екипажа…? Защо беше останал на борда? Изведнъж както си стоеше неподвижно, почти апатично, започна да ръкомаха… Цялото му внимание се съсредоточи надолу и напред. Започна да крещи на някого… След това човекът се скри във вътрешността на самолета. Появи се в кабината отпред, на мястото на пилота, нещо се мъчеше да направи с управлението – завъртя щурвала, затегли го назад към себе си… Няколко секунди по-късно исполинът се вряза в земята. Огромно огнено кълбо полетя към ясното синьо небе… Това бе краят.

 

 

Съдбата, понякога, странна,  жестока,  носи ни болка и мъка, дори  ражда омраза,  жажда за мъст…

Но забравете омразата,  помнете сърцата, които спряха да туптят!

Помнете кръвта, която изтичаше – животът, пожертван за мечтата –  да няма повече война!

 

БОМБАРДИРОВАЧЪТ И ИРОНИЯТА НА ПРИОРИТЕТИТЕ

 Бомбардировачите изпълниха завоя над последния контролен – град Питещи и се отправиха в източен курс към целите.

Планинската верига, съставена от Южните и Източните Карпати, остана откъм левия борд. Отдолу и цялото пространство на изток и на север от пътната линия създаваше илюзия за море – море от зеленина, само по-нататък към високите части, хълмовете се оголваха, извисяваха се върховете, които стояха някак си смирено смълчани сякаш замислени, обградени от бели пухкави кумулуси; (3) множество малки и по-пълноводни реки се спускаха на юг. Красиво! И на фона на тази красота огромните групи от бомбардировачи изглеждаха като неумолими нашественици, вещаещи фатален край за обектите към които летяха – една картина, изпълнена с толкова много красота и едновременно с това, излъчваща усещане за зловещ край, за смърт.

—————————————————————————————————————————

 

(3)Кумулуси се наричат купестите летни бели облаци.

 

……………………………………….

 

Стотиците бомбардировачи – B-17 (Летяща крепост) и B-24 (Освободител) от 97 Бомбардировъчна група на 15 Въздушна армия излетяха рано-рано сутринта от Италия и поеха в курс на североизток. Разпределени на вълни, те трябваше да превърнат в развалини стратегическата цел – нефтените рафинерии на Плоещ. Част от тях – B-24 имаха за задача да нанесат удар и по петролните складове на Гюргево. Кампанията, започнала преди около два месеца и половина, продължаваше да се развива с нарастващо ожесточение и хиляди тонове бомби бяха безпощадно изсипани върху заводи, инсталации, складове, влакови композиции, разпределителни железопътни станции…

 

…………………………

 

Огромната ударна група се придружаваше от няколко десетки изтребители – П-38 Лайтинг и П-51 Мустанг, които ги охраняваха от набезите на германските и румънски изтребители. И точно след като прелетяха Питещи ония – от Луфтвафе и румънски Месери (Месершмит – Ме-109) и Фокери (Фоке Вулф – FW-190) се появиха. Налетяха стръвно и засипаха с огън първите групи на формацията. Атаката им не беше неочаквана, но бе яростна, масирана. Още с първите изстрели подпалиха един след друг два В-17. Охраняващите Лайтинги и Мустанги се притекоха на помощ, все пак навреме, съсредоточиха силите си срещу основната група противникови изтребители и ги разпръснаха, както хищни птици всяват паника, връхлитайки селски двор с кокошки. Но двата повредени бомбардировачи не оцеляха, останали назад от основната група, малко преди да навлязат в зоната на зенитната отбрана на Плоещ, бяха довършени от освирепелите Месершмити и Фокери се сринаха в пламъци на земята.

 

……….

 

Петролните полета на Плоещ имаха важно стратегическо значение. Всеки ден оттам заминаваха натоварени с гориво цистерни за Германската армия. И всеки ден Съюзническата авиация подлагаше на жестока бомбардировка стотиците обекти – инсталации, резервоари, влакови композиции – всичко каквото се намираше там. Постепенно огромният нефтен район се превръщаше в руйни.От изток приближаваше Съветската армия и бавно, с цената на милиони жертви изчистваше страната си от кафявата чума.

И какво ли оставаше живо и читаво там долу в огнените смерчове на взривяващите се бомби. Отгоре, погледната от въздуха, обстановката внушаваше представа за библейския Апокалипсис, за Ада… И чудно, но в този Ад или Апокалипсис оставаше нещо живо, оставаха хора, които упорито се трудеха и продължаваха да произвеждат тъй нужното гориво за Германската армия, да го складират, разпределят, изпращат…

 

……………………

 

Загубите и жертвите от двете страни бяха огромни – хиляди биваха ранени или загиваха на земята – безсмислено упорство на губещите, проливащи кръв за една обречена кауза – безумната война на Хитлеристка Германия. Стотици, може би хиляди загиваха във въздуха, за да сложат край на същото това  безсмислие.

И това бе поредната мисия на бомбардировачите от Съюзническата авиация по огнения път към свободата – смъртоносен полет за свободата на стотиците хиляди, обречени да изгорят в пещите на крематориумите на нацистка Германия. За свободата на поробената демокрация.

 

…………..

 

Някъде напред, в далечината, трябваше да се намира градът, а около него – целите.

Групата бомбардировачи се раздвижи като се престрои в боен строй. Една част от самолетите се насочи южно от Плоещ, други – северно, някои продължиха направо към града. Предстоеше атаката.

Изведнъж, около първите самолети, започнаха да се разпукват малки черни облачета – взривовете на зенитната артилерия, които изникваха в пространството внезапно, някак весело, сякаш поздравяваха с появяването си. Там, някъде напред, в бомбардировъчната група, се получи раздвижване и самолетите залъкатушиха наляво-надясно, нагоре-надолу…

Лейтенант втора степен Едуин Андерсън (Анди) – командир на екипажа на един от бомбардировачите Б-17, наречен Описония, презрително се усмихна и без да намалява мощността на четирите двигателя, натисна шурвала надолу – налагаше се да смени височината. Облачета продължиха да се пукат като пуканки, но останаха по-високо – едни такива безпомощни, май наистина поздравяваха настъпващата мощ на бомбардировъчната армада.

-Да ви го начукам…! – съскащо и съвсем неадресирано, но напълно ясно към кого, се изтръгна от присвитите устни на Анди. – Сега пък, само вие ми липсвахте.

Малко грубичко звучеше, но в кабината на бойния самолет често се носеха подобни „поздравления”. То, какво ли друго може да дойде на акъла на един пилот, когато противовъздушната отбрана се опитва да му види сметката. Всъщност и ония отдолу отправяха подобни закани, към тия отгоре, дето мъкнеха по два-три тона бомби и влагаха цялото си старание и способности да им ги изсипят на главите. Омразата бе пълна и взаимна.

Вторият пилот лейтенант втора степен Уйлям Симънс за секунда врътна глава към командира си, усмихна се и отново отправи взор напред – търсеше спомагателните ориентири към целите. След малко, отново погледна към Анди, вдигна ръка нагоре и напред, и с движения на показалеца надясно даде да се разбере, накъде да се направи необходимата корекция.

-Да, виждам… – само това отговори първият и наклони машината надясно.

В монотонния шум на моторите това не можеше да бъде чуто, но може би, за да бъде по-ясен, не за втория пилот, а за самия себе си, Анди допълни:

-Скапаняци шибани! – и миг след това, малко по-рязко, натъртено, в разговорната уредба прозвуча командата му – кратка и безкрайно ясна: – Пригответе оръжията!

Бомбиерът (офицерът по бомбардирането) – лейтенант втора степен Дейвид Кинсли, отговори на секундата:

-Готово – погледът му непрекъснато скачаше ту напред, в перспектива, към приближаващите цели, ту се забиваше в оптиката на прицела. Поглеждаше за част от секундата към висотомера, към скоростомера – целият бе в напрежение. Ръката му се плъзна към таблото за управление на бомбовото въоръжение, отвори люковете на бобовия отсек, самолетът леко се разклати от нарасналото съпротивление. Вътре, наредени, кротко стояха бомбите в готовност да потеглят надолу – студени железа, изкусно направени от човешкия гений, да разрушават, да убиват. Да убиват себеподобните на собствените си създатели.

Да се чуди човек каква ирония – едни и същи същества, създадени по Божия воля, се трепеха взаимно, с озлобление, каквото нийде другаде в животинския свят не съществуваше. Злоба, навярно от нечиста сила създадена, но шестваща по земята и носеща смърт на милиони мъже, жени деца…

 

Анди прецени, че този път, ония отдолу бяха в пъти по-многобройни и по-ожесточени. Толкова масиран зенитен обстрел никога не бе срещал. Имаше голям опит и винаги бе промъквал Описония през огъня на противовъздушната отбрана; оставаше невредим от атаките на изтребителите. Но сега обстановката за секунди се промени в кошмарно различна – небето се превърна в черна облачна маса от взривяващи се снаряди и от горящи бомбардировачи – десетки бяха поразените; навсякъде се виждаха пушещи повредени машини, оставящи димни следи след себе си.

Виждаха се и куполите на спасителни парашути – последната надежда за летците с лош късмет. Те висяха кротко, закачили живота си на парчето коприна и се молеха на Бога за пощада. Искрено вярваха в рицарските чувства на анонимния стрелящ зенитчик, че няма, ей тъй, от дива злоба, с един ред от картечницата си да разпори корема му или купола на спасителния парашут и да превърне него – безпомощния, току що спасил се от горящата машина авиатор, в още по-безпомощен, клатушкащ се, подхвърлян от неспокойната атмосфера и напълно ненужно висящ на коланите труп.

Навярно това бе Адът за воюващите? За по-малко от минута, спокойният, дори скучен многочасов полет се превръщаше пред очите на Анди в полет към оня свят.

„Дали беше по-добър от този…? И защо ли трябваше да преминава през Ада?” – чудеше се пилотът и буквално провираше тежкия бомбардировач между отделните експлозии. Целият настръхнал от напрежение, следеше тенденцията на разпръскващите се взривове, определяше перспективата на движение, сякаш мислеше с главите на зенитчиците и… правеше обратното.

А и те – бойните разчети на противовъздушните оръдия и картечници, впили немигащ поглед в прицелите на оръдията си, и те се молеха на същия Господ да им угоди в жаждата за мъст да поразят повече самолети. И стреляха на поразия.

Какво да се прави… Всевишният нямаше предпочитания към никого, не толерираше с божественото си великодушие нито една от страните и… угаждаше на всички. На едни – да стигнат невредими до целите си и да ги унищожат, на други пък, угаждаше да свалят някоя и друга крепост. На едни осигуряваше спасение, след като им запалеха самолета, на тия пък отдолу им пълнеше душата с радост, като им предоставяше някой нещастен парашутист за мишена и… и го прибираше в царството небесно.

Ей това беше част от онази ужасна мелница за човешки същества, наречена Втора световна война. И дали потърпевшите се считаха за жертви и изоставени от Бога…? Кой знае? Всъщност само Господ знае… Ужким всички бяха праведни, молеха се еднакво горещо, влагаха цялата си вяра, цялата си любов, душата си обричаха… Безумна работа. Може пък да не бяха праведни…?

 

И така, в този полет на Описония, зорът беше голям. Колкото повече наближаваха района на Плоещ толкова по-силен ставаше огънят на зенитната артилерия.

Огнени кълба – малки и големи, в зависимост от калибъра на снаряда, избухваха навред, пръскаха хиляди осколки и миг по-късно се превръщаха в черен облак. Десетки други, едва видими в ясния слънчев ден, трасиращи откоси от картечници и малокалибрени оръдия пронизваха пространството, преследваха гърчещите се в битката Летящи крепости. Сякаш в небето не оставаше празно пространство; всеки кубически сантиметър се запълваше от пронизващи снаряди и шрапнели на големокалибрените оръдия, от свистящи куршуми на зенитните картечници, пушки, автомати – на всичко, което можеше да стреля от земята. „Хиляди бяха, мамка им!” И във целия този ад трябва да имаш божествен късмет, да се провреш в това пълно с железа пространство, да достигнеш до целта си и да я поразиш.

Нямаше го вече оня подреден, изряден строй на бомбардировачите, всяващи ужас с монотонното бучене на моторите си – всяка машина неотклонно продължаваше напред, сама преследваше целта си, като същевременно се бореше за собственото си съществуване, променяйки височината и курса си. Атмосферата бе изпълнена с пукот, гръмове и рев на форсирани двигатели.

Адски трудно е да си играеш на гоненица със Смъртта. Тя се вие около тебе, налита ти, протяга кльощавите си ръце да се докопа до крехкия ти живот, да отмъкне бедната ти душа в небитието. А не можеш да се върнеш назад, да се откажеш, да избягаш. Трябва да вървиш напред – в небе, изпълнено със смърт, колкото и да е гадно и противно да летиш с оскъден шанс за живот.

-Мамка му… – изръмжаваше Анди при всеки по-близък взрив и извиваше тежката машина в срещуположна посока.

Наистина за първи път противникът го посрещаше с толкова силен огън. Беше изпълнил няколко бойни мисии, включително над Плоещ, но толкова зверско противодействие за първи път виждаше.

Бомбардировачът, макар и трудно подвижен от пълния бомбен товар, се мяташе в разни посоки, за да избегне евентуално попадение. Малко вдясно от него и по-високо, в същия лудешки танц да се измъкне от лапите на смъртта, се гърчеше друг Б-17. Целият се обвиваше в черния дим на взривовете, но пилотът му успяваше да го измъкне на косъм от сгъстилата се пушилка. Сякаш цялата мощ на противовъздушната отбрана на Плоещ бълваше огъня си срещу тази машина. Отгоре, картечарят на купола на Описония наблюдаваше с прималяло сърце драматичната картина. Изведнъж мощен взрив от пряко попадение на голямокалибрен снаряд разкъса дясното крило на атакувания бомбардировач и хиляди отломки се пръснаха, полетяха надолу. Миг след това крилото се откъсна. Ужасно беше – цялото крило заедно с двигателите се откъсна и тежката Летяща крепост, обхваната от огън и гъст черен дим се наклони, завъртя се в смъртоносна спирала и секунди по-късно експлодира при удара си в земята. Не се отвориха парашути. Всичките деветима души на борда, приковани в горящия ковчег, загинаха.

 

……………..

 

Ей това му беше късметът на този екипаж. Бог ли го реши, Съдбата ли, дявол знае, но всички се озоваха в отвъдното, поради това че някъде тъй бе решено – да се угоди на ония долу.

Още като полетя към земята, изоставеният от Съдбата бомбардировач бе изоставен и от обстрела на оръдията. И за зла участ на Описония огънят на озлобените и жадни за мъст зенитчици се съсредоточи върху тях. Стотици експлозии на снаряди се концентрираха около бомбардировача и колкото и да се мъчеше Анди да изведе машината от тази огнена касапница, не успяваше. И почувства удара.

Самолетът се разтресе, а звукът от разкъсващите се части, се пренесе до кабината като стенание. Първият двигател пламна. В гъстия дим се открояваха стърчащи разкъсани ламарини, изтичаше гориво от повредените тръбопроводи. Как кошмарно гореше само.

Анди отне запаления двигател на стоп и огънят намаля. Само гъст черен дим се точеше назад от догарящите масла и гориво. Много черен дим. И това спаси Описония. Стрелците от противовъздушната отбрана явно счетоха, че са си свършили работата, че бомбардировачът е обречен и пренесоха огъня към следващата група.

Макар и с един поведен двигател командирът на екипажа реши да продължи напред. Оставаха около минута-минута и половина до целта, само някакви си пет-шест километра. Там някъде, след тия пет-шест километра, започваше Адът и за ония отдолу.

 

Въпреки яростната съпротива на противовъздушната отбрана десетки бомбардировачи вече бяха успели да се промъкнат и засипваха с тонове бомби инсталации, складове, съоръжения. Огромни огнени кълба изригваха към небето – апокалиптична картина, от която на всеки би се смразило сърцето от ужас – там човешкият труд се превръщаше в развалини, и пак там стотици човешки същества за част от секундата, биваха разкъсвани, смазвани, изгаряни. А бомбардировачите прииждаха, идваха все нови и нови групи. Много от тях бяха силно повредени, с разпрани обшивки, прокъсани крила, фюзелажи (4), някои димяха. Имаше и с по два неработещи мотора, но и те, устремени към заповяданите цели, се влачеха бавно, упорито, люковете се отваряха и бомбите им поемаха надолу, за да допринесат със своята лепта за ужаса на земята. (4) Фюзелаж се нарича тялото на самолета.

Гъстият дим от пожарите, не позволяваше да се виждат добре целите, но и доста пречеше в прицелването на стрелящите от земята бойци. Анди със задоволство отбеляза, че зенитният огън силно намаля, почти спря. Само тук там се взривяваха снаряди или прелитаха кратки нанизи от трасьори хаотично избълвани в небето от противовъздушната отбрана.

 

…………..

 

Напред, пред носа на бомбардировача, малко в ляво се появиха целите – огромни кръгове на инсталации за преработка на петрол, сгради, кули, цистерни… Някои от тях вече горяха. На оцелелите до този момент оставаха няколко секунди живот. Други кръгове на резервоари за гориво се откроиха в пролуките на димната завеса. Анди реши да стовари бомбите върху тях и с рязка маневра насочи Описония към тях.

-Бомби по складовете – прокънтя гласът му в шлемофоните на целия екипаж.

-Разбрано по складовете – отговори бомбиерът и съсредоточи погледа си върху приближаващата цел. Трудно се виждаше в стелещите се долу облаци от дим. Пожарите нямаха чет.

Изведнъж в пролуките на издигащите се нагоре пушеци се откроиха добре подредените окръжности на цистерните за гориво. Близо бяха. Още малко, още няколко секунди и щяха да се впишат в центъра.

Скорост, височина… За миг Дейвид прецени посоката на вятъра по стелещия се пушек, от пожарите долу, отчете отнасянето, което биха получили бомбите след откачването до взривяването им… Малко вдясно отиваше бомбардировачът.

-Още десет градуса наляво – извика Дейвид, без да вдига глава от прицела.

Без реплика Анди веднага изпълни командата и отново стабилизира машината. В следващия миг целите се проектираха в центъра на прицелната система. Това беше.

Дейвид даде команда за откачане на бомбите и тежките туловища от стомана и взрив се понесоха по улея на бомбовия люк, поеха надолу. Освободил се от товара командирът веднага наклони самолета надясно и пое на юг след отлитащите групи. Всички на борда извърнаха глави надясно, гледаха през илюминаторите и блистерите (5) на десния борд към току-що атакуваните горивни складове, чакаха с трепет взривяването на бомбите.

Колко бавно се точеше времето във въздуха. Струва ти си цяла вечност изтичането на някакви си десет-петнадесет секунди… (5) Блистерите се наричат малки прозорчета отстрани на самолета.

 

………………….

 

-Йеес! – в хор изреваха всички, когато съизмерими с вулканична мощ, огнени кълба изригнаха в района на цистерните.

Красота и ужас едновременно – огромните хилядотонни резервоари за миг се превръщаха в нажежена до бяло, стопяваща всичко около себе си, горяща материя. След туй, към небето се отправяха злокобни черни гъби, оповестяващи един край. Там вече нямаше нищо, за което да се каже, че съществува. Имаше само развалини и смърт – изровени кратери, изкривени ламарини, тръби, овъглени човешки тела… И всичко това ставаше не за секунда, а за част от секундата. И всичко това бе радост за едни и болка за други.

Описония продължи в завой, до южен курс, да се отдалечава от бомбардирания район, но самолетът нямаше достатъчно мощ и бавно изоставаше от формацията, въпреки работещите почти с пълна сила три двигателя. Започна и да снижава, за да понабере малко скорост…

Покрай повредената машина, над нея, под нея, отляво и отдясно, на максимална скорост се изнасяха напред цели ята от Б-17 и Б-24. Всички ударни самолети, заедно с прикриващите ги изтребители се загубиха в далечината на юг.

Описония, изоставен на хрумванията на Съдбата, продължи полета самичък.

Докато напускаха района на Плоещ, отново ги почнаха отдолу – един-два снаряда от зенитна картечница разпраха края на лявото крило, но без да нанесат сериозни щети, беше дребна работа. Обстрелваха ги само с малокалибрено оръжие. Димящата крепост, някак си, не представляваше сериозен противник за противовъздушната отбрана и екипажите на оръдията съсредоточаваха огъня си върху отлитащите, по-високо в небето самолети.

Имаше логика – сериозно повредените машини нямаха шанса да се върнат скоро, в друга мисия, затова трябваше, колкото се може, повече от здравите да получат трудно излечими рани. И ония от зенитните разчети млатеха със същото ожесточение отлитащите с каквото и ги посрещаха, нямаха умора, нямаха насищане.

Когато спря обстрелът от земята, Анди отне мощността на двигателите, за да пести гориво и продължи в хоризонтален полет. До летището в Италия оставаха повече от деветстотин километра.

 

Кой знае откъде дойдоха, но по радиото се обадиха двойка американски изтребители П-51 Мустанг – виждали повредения бомбардировач, наближавали го. Радиооператораторът сержант Лойд Кейн направо заскача от радост – щяха да имат ескорт, охрана… Бързо настрои радиостанцията на командира на същата честота и се заслуша в разговорите. Но щастливата усмивка на лицето му бързо се стопи, изчезна. Мустангите нямали нито достатъчно гориво, нито боеприпаси. Трябвало да се прибират. Те преминаха покрай Описония, пожелаха им късмет и се загубиха на югозапад.

 

………………

 

Тежко ранената Летяща крепост отново остана сама. Леко наклонен на страната на повредения двигател, бомбардировачът продължаваше своя полет на югозапад към Италия. И една дълбока мъка, предизвикана от появилото се чувство за самотност, за обреченост, обзе душите на екипажа.

 

…………..

 

Някъде, далече назад се появиха три мънички точки като петна на фона на синьото небе. Бяха изтребители. Не бяха много.

„Само три, но изтребители, мамка им,” запротестира наум като ги видя картечарят на опашката  сержант Майк Съливан.

-Отзад, отгоре и отдясно, на два часа – изтребители! – прозвуча като рев неговото предупреждение и хвана здраво картечницата.

-Д’еба тоя шибан късмет – всички на мене налетяха, – рече си командирът и даде отново пълна мощност на трите здрави мотора. Премина и в снижение за да набере по-голяма скорост. Как му се искаше да се изплъзне от преследвачите си.

 

Чувството, че си мишена е отвратително – някъде в подсъзнанието на Анди се появиха черни мисли. В гърба си усещаш как се е впил погледът на изтребителя, усещаш как те вкарва в прицела си, как злорадо се плъзга усмивка по лицето му и с цялата си жажда да убива натиска спусъка. Усещаш приближаващите снаряди, идва краят ти. Изобщо, ако никога не ти е минавала през акъла мисълта за дъха на смъртта – студен, смразяващ като леден полъх – това е. Просто за един миг се пренасяш в отвъдното, дори няма време да проумееш смяната на измеренията. И дали не е по-добре така да стане – изведнъж, без мъки, без болка. Имало те е и хоп – няма те вече на този грешен свят. Или пък е по-добре да се помъчиш, да драпаш със зъби и нокти да устискаш клетия си живот, да го закрепиш и въпреки болката и мъката да го продължиш. Сигурно е по-добре така, нали е единствен, за Бога?!

 

Изтребителите бързо наближаваха и от съвсем дребни като прашинки, вече заприличаха на мушици или по-скоро на оси. Нямаше съмнение, че бяха забелязали изостаналия от основната група, трудно подвижен бомбардировач и настървени, насъскани, освирепели като хрътки от кървящите рани на жертвата си догонваха на максимални обороти, за да го довършат.

 

Тройката Месершмити – МЕ-109 се престрои в пеленг и вече, приближили се на удобна дистанция, водачът им с наклон наляво влезе в атака. Картечарят на купола – сержант Стенли Кмиек, пръв откри огън. С един дълъг, безкраен  ред трасьорите от изстреляните снаряди като гърчеща се змия се понесоха към първия от месерите. Не го уцели. Проклетите яркочервени точки на трасиращите снаряди като оси се стрелваха към растящата с приближаването си машина, но все около нея минаваха, не я докосваха. Далече беше все още и разсейването си казваше думата.

Отзад, на опашката, след като изчака достатъчно и картечницата на Съливан се обади. С два-три къси реда простреля мерната линия – отидоха доста отпред, намали изпреварването и отново пусна два кратки откоса. Сега пък минаха отзад и малко ниско. Отново коригира мерника си… И изтребителят откри огън.

Снарядите от двадесет милиметровото му оръдие се забиха в опашната част по оперението на бомбардировача. Разхвърчаха се отломки, припламна малък огън… Два от снарядите пронизаха кабината на стрелеца. Майк Съливан изрева от острата болка, сякаш някой заби остър кинжал в дясното му рамо и с цялата си злоба завъртя острието в раната. Причерня му, почти изгуби съзнание. Беше за кратко. Мисълта, че трябва да стреля, да се бори, да брани бомбардировача и живота на другарите си се превърна в стоманена воля за завръщането му в реалния свят. Чувстваше се страшно зашеметен, движенията му бяха бавни, несигурни.

Съливан изви настрани глава да погледне раната си, но с ужас установи, че почти нищо не вижда. Само някаква червена пелена се стелеше пред очите му. С лявата ръка забърса лицето, очите си. Цялата му длан се обагри в кръв – беше ранен не само в рамото, по лицето, а и отстрани, над слепоочието, където се открояваха също множество рани от осколки на избухналите снаряди. Чак сега усети, че го боли и главата, сякаш щеше да се пръсне. Адски болеше. И кое ли по-силно болеше – рамото ли, главата ли…? Може би всичко.

Рамото, заедно с колана на спасителния му парашут бяха разкъсани. По летателния гащеризон надолу към гърдите, към краката се стичаше кръв. Плексигласът на пробитата кабина също бе опръскан от кръв и мънички частици от плат и плът бяха залепнали и трептяха от завихрящата се въздушна струя, навлизаща през отворите на пробойните.

Майк Съливан все още не можеше да се съвземе. В бонето му непрестанно се чуваха хаотични крясъци, команди… Отгоре, на купола, картечницата на Стенли стреляше почти без прекъсване. Стреляха и другите стрелци. Може би това го концентрира в по-голяма степен и Майк потърси с поглед атакуващите. Нещо отклони погледа му встрани – някаква димна следа се точеше назад от лявото крило. Майко мила, втория двигател…! Вторият двигател на лявото крило изпускаше гъста бяла като мъгла димна следа. Не гореше, но явно беше ударена някоя от жизненоважните му системи – горивната или маслената и течността емулсираше в пространството във вид на пара. Каквото и да беше и той беше обречен.

-Изхвърляйте всичко излишно! – разнесе се командата на командира. – Всичко! Трябва да олекнем максимално. Още един двигател отказа, мамка му! – Замълча за секунда и отново закрещя в разговорната уредба: – И стреляйте, бе хора! Стреляйте непрекъснато по тия гадове!

Бордният инженер, щурманът и радистът незабавно пристъпиха към изпълнение на командата. През отворения люк на бомбовия отсек полетяха към земята столове, пейки, празни кутии от патрони за картечниците – всичко ненужно и излишно в случая.

-Крият се, тяхната мамица… – прозвуча гласът и на страничния стрелец от десния борд. – Зад опашката се крият, точно отзад атакуват…

-Майк, хвани тоя отзад! Наближава! – Едва сега проумя думите в слушалките. Беше Стенли от картечницата на купола. И той не можеше да стреля по водача на месерите, макар че стоеше доста по-високо. Оня идваше точно отзад, скрит зад опашката на бомбардировача.

Проклетият немецът – водачът на изтребителите се приближаваше в устремна атака и всеки миг щеше да забълва нова порция снаряди. Може би му се искаше да се приближи още повече и почти от упор да прониже Летящата крепост.

 

Хитро е копелето му гадно, помисли си Съливан – явно тая шваба има богат опит във въздушните боеве с бомбардировачи. Как се промъква само…!

Наистина изтребителят използваше интересна тактика – атакуваше точно отзад, в ракурс нула четвърти, защото беше убеден, че картечарят на опашката е изваден от строя и това ще му позволи безпрепятствено да достигне до удобна за стрелба дистанция. Сближаваше се и малко отдолу, така че да не го обстрелва нито оня на купола, нито този на корема на бомбардировача. Беше вече толкова близо, че само с един изстрел щеше да разпори Летящата крепост. Бомбардировачът вече почти напълно запълваше пространството пред него; всеки миг и приготвеният за натискане на бойната кнопка пръст щеше да се свие и оръдията му да избълват огнена серия. Беше сигурен в превъзходството си, в успеха си.

Не позна!

Така, както се бе засилил и в някаква перверзна радост предвкусваше победата, в следващия миг към самолета му се понесе картечният откос. Само видя огъня, излизащ от картечницата на Съливан. На лицето му се изписа едно безкрайно учудване и застина така, миг по-късно душата му напусна този свят. Дори не усети пронизващите го куршуми, не го заболя. Просто спря да го има, да съществува…

Изтребителят се наклони настрани, отпусна нос надолу и както си бе на пълна мощност на двигателя се понесе към земята.

Язък му за хитрината, за опита… – през ума на Съливан премина мисъл, изпълнена с ирония.. Но нямаше сили да се зарадва. Погледът му, почти блуждаещ, зашари в пространството навън, да открие другите изтребители. Не успя. Отново му се зави свят, причерня му. Само със слуха си долавяше тракането на картечницата отгоре. Макар и рядко, от време-навреме се обаждаше и картечарят отдолу – стреляха по другите двама. Но на месерите, вече им липсваше оня устрем, куражът им се беше рязко изпарил. Поражението, от загубата на водача, им подейства угнетяващо и след една последна вяла атака се оттеглиха.

Съливан се свлече на пода на мъничката си кабина и невиждащ нищо, запълзя напред към бомбовия отсек.

Бомбиерът Дейвид Кингсли видя подаващият се през отвора към опашната част ранен стрелец и мигновено се хвърли да му помага. Притекоха се на помощ и други – страничните картечари сержант Мартин Хетинга и сержант Харолд Джеймс, навигаторът лейтенант Робърт Нюсъм.

Дейвид свали парашута на ранения картечар, съблече горната част на летателния костюм и се зае да превързва огромната кървяща рана. При всяко движение Съливан стенеше, сълзи се стичаха по окървавеното му лице. Наред с непоносимата болка и духът му се беше сринал до пълна нула – усещаше, че си отива.

-Дейв… Дейв, предай на нашите, че много ги обичам – едва шепнеха устните му. – На мама, Дейв, кажи, че много съм си мислил за нея. Не й казвай, че съм плакал, Дейв…! Нито на татко. Кажи им, че съм се държал мъжки…

Дейвид не чуваше нищо. В грохота на работещите мотори, не би могъл да долови никаква думичка от шепота на ранения си приятел. Цялото му внимание беше насочено към дълбоката рана и той внимателно, колкото можеше, почистваше кървящата плът. Но изведнъж видя мърдащите устни и втренчения поглед, които се опитваха да му кажат нещо.

Дейвид спря за момент, наведе се над другаря си, приближи ухо към устните на Съливан.

-Майк, не те чувам, повтори! – извика Дейв. Погледна окървавеното лице, залепналите от кръв клепачи, които се затваряха, може би завинаги. – Не се предавай, Майк! Не заспивай, Майк! – Раздруса го леко. Съливан не реагираше. – Копеле проклето, не умирай, чуваш ли! Повтори какво каза, повтори!

Дейвид се разплака. Мъката изведнъж се отприщи от душата му… И тогава до слухът му достигна само една дума:

-Мама… – и Съливан загуби съзнание. Вече не усещаше болка.

Дейвид отново се зае с раната. Беше ужасна. Парчета остри костици белееха в кървавата маса, бодяха пръстите му, когато се опитваше да извади остатъците от разкъсания плат на летателния гащеризон. Кръвта не спираше да блика. Това поне беше знак, че раненият все още беше жив. „Сърцето му работеше”, помисли си Дейвид, гледайки стичащата се надолу към пода червена течност – там образуваше цяла локва – лепкава, почти черна.

Дейвид притисна с големи парчета марля разкъсаните кръвоносни съдове и с бинта започна да стяга цялото поразено място. Когато привърши, се зае да почиства и раните по главата на ранения. Вече поуспокоен от свършената работа, се загледа в отпуснато лице на сякаш спящия в най-сладък унес стрелец. Отново дълбока жал обзе сърцето му – и той бе млад като него, неизживял радостите от живота, а бавно си отиваше. Имаше ли някакъв шанс да оцелее след загубата на толкова много кръв? Имаше ли шанс отново да бъде щастлив?

Трябваше да го разбуди, да го свести. Трябваше и неговата воля за живот да бъде впрегната, да се бори…

Дейвид грабна една туба с вода и започна да облива ранения, поднесе към носа му марля, напоена с амоняк. Това подейства. Съливан леко сбърчи нос от острата миризма на амоняка, отвори очи. Макар и с изкривено от болката лице, той се усмихна. Признателност струеше от измъченото момче.

И Дайвид засия от радост.

-Измъкнахме се Майк – крещеше той, колкото сила имаше. – Няма зенитки, няма изтребители, човече. Всичко отмина.

Устните на Самюел леко се раздвижиха, клепачите едвам-едвам трепнаха, очите му търсеха света наоколо. Искаше да каже нещо на приятеля си. Може би благодарност?

-Не говори, Майк! – успокои го Дейвид. – Почивай си, но не заспивай, моля те. Само не заспивай. Много ме плашиш, когато затвориш очи. Сега ще отида да видя как са другите, Майк. Дано всичко е наред. След малко се връщам, но ти не заспивай, чуваш ли?!

Майк Съливан поклати глава в знак, че е разбрал.

 

………..

 

Далече напред се очерта река Дунав. Също далече, но в ляво от курса, който следваха, се издигаха огромни черни пушеци от един доста обширен район – бяха петролните складове на Гюргево. И там, както около Плоещ, се бе разиграла смъртта – стотина В-24 превърнаха всичко в развалини.

Командирът на Описония измени курса, така че да мине по-далече от бомбардирания район. Опасяваше се, че могат да го посрещнат зенитните средства на Гюргево или изтребителите.

След около пет-шест минути прелетяха и над реката, навлязоха над България.

Двадесетина минути преди Описония основната група на бомбардировачите от Плоещ вече навлизаше в района на Средногорието.

 

………..

 

Наблюдателите на въздушното пространство на летище Карлово (Марино поле) зачервиха телефоните от въртене, за да съобщят за приближаващата армада. Не ги очакваха, но те се появиха изведнъж, сякаш изскочиха зад върховете на Стара планина. Небето направо почерня от тях. Но летяха високо, бяха почти недостижими… Нали не носеха бомби, а горивото им повече от половината – изразходвано, олекнали, летяха на възможно най-голяма височина. От двигателите им се точеха назад къси кондензии.

 

…………………..

 

Летците на летище Марино поле до Карлово от 652-ро ято на 6-ти изтребителен авиополк провеждаха тренировъчни полети за усвояване на новите изтребители Месершмит МЕ-109, получени през януари от Германия. От другите изтребителни полкове бяха изпратени пилоти също да овладяват новата материална част.

Шеф на тренировъчната мисия на Луфтвафе беше майор Хелмут Кюле. Той и групата немски пилоти дадоха всичко от себе си, от опита който имаха, за да подготвят авиаторите на най-високо ниво. И обучаемите полагаха максимални усилия – попиваха всичко каквото им се показваше – и теорията, и практиката. Липсваше им само реален боен опит с Месерите. Появата на тези бомбардировачи в небето на Карлово беше добра предпоставка за едно първо участие в истински въздушен бой.

Шефът на тренировъчната мисия на Луфвафе начаса заповяда излитане.

Авиаторите на бегом се понесоха към изтребителите си, като в движение нахлузваха бонетата, пристягаха по себе си планшети, колани, катарами… Първите Месершмити излетяха, когато последните бомбардировачи, високо-високо в небето отлетяха на югозапад. Изпуснаха ги. Все пак изтребителите закръжиха в зоните, в очакване на други групи, но такива не се появиха. Бяха разочаровани, че ги вдигнаха толкова късно и не можаха да влязат в бой. А целите щяха да са много удобни, с изразходвани, до голяма степен, патрони на бордните си оръдия и картечници. Направо щяха да са безопасни… Но късмет.

Майор Хелмут Кюле не беше наивник. Реално прецени шансовете за нищожни – да достигнат късно откритите и летящи на голяма височина бомбардировачи, но поне за „насъскване” на пилотите си заслужаваше. Още повече, че имаше вероятност да се появят и други групи или изостанали машини от основната група. И имаше право старото куче, опитът му си казваше думата.

 

………..

 

В периферното зрение на командира на ятото изтребители се мярна нещо. Някакъв Б-17, доста по-ниско от тях, летеше бавно, в същия курс, в който преминаха и другите бомбардировачи. На фона на зеленината на планините и ливадите беше почти незабележим. Сякаш се промъкваше.

И командирът на Описония ги забеляза. Командите му отново заваляха една след друга.

Бяха осем месера – кръвожадни, безпощадни, глутница побеснели от глад вълци! Но само четири от тях влязоха в бой, другите четири останаха по-високо и сякаш разположени в удобна ложа на гладиаторска сцена, наблюдаваха бавното разкъсване и унищожаване на обречената жертва Описония.

Налетяха от всички страни и всеки един от Месерите в атаката си късаше от плътта на ранения бомбардировач.

-Огън, Стенли! – прокънтя заповедта на командира към картечаря на купола. – Ей го на девет часа… след него още един. Стреляй, какво се мотаеш, бе човече?!

Стенли мълчеше. Съсредоточен и едновременно с това, с изопнати до краен предел нерви, изчакваше приближаването на първия изтребител. Трябваше да пести патроните. От предните атаки му беше останала една единствена лента и… край. Изобщо всички стрелци имаха много малко патрони, останали от предния въздушен бой над Румъния.

-Още един отгоре, на дванадесет… Два са. Един след друг два месера на дванадесет. – Едуин направо крещеше. – Съливан, стреляй, копеле проклето! Защо мълчите, бе хора? – Еди не знаеше, че Съливан береше душа в бомбовия отсек.

Отгоре, от купола, с къси откоси се обади картечницата на Стенли.

Картечницата на опашката също загърмя на къси редове. Беше Дейвид, застанал на мястото на Съливан. Нямаше опит в стрелбата и с яд гледаше прелитането на трасьорите далече около нападащите изтребители – стреляше от максимална дистанция и трескаво променяше посоката в зависимост от това къде погледът му долавяше атакуваща цел. И патроните свършиха. Дейвид заряза картечницата и се върна в бомбовия отсек при Съливан. Там бордният инженер превързваше картечаря от купола – и той беше ранен.

-Тия от първата атака се разделиха – единият на девет, другият на пет часа, мамка им проклета! – продължаваше да кънти в разговорната уредба гласът на Едуин. – Отвсякъде сме обградени…

 

Изведнъж Дейвид осъзна, че никой от картечарите на бомбардировача не стреля. Никой нямаше повече патрони. Тежката Летяща крепост се бе превърнала в мишена. Необезпокоявани, изтребителите провеждаха атаките си и малко-по малко довършваха жизнения път на бомбардировача. По тялото, по крилата, навсякъде попадаха снаряди.

-Всемогъщи Боже! – ужаси се Дейвид – видя как цели сектори от обшивката се отпраха и през огромните като врати отвори се откри пространството навън – отгоре небето, надолу – някакви гори, възвишения, виждаха се атакуващите изтребители. В бомбовия отсек направо се развилня истинска буря от нахлулата въздушна струя. И крилото изглеждаше отчайващо зле – разкъсано, пушещо, с един спрял двигател, а другият, въпреки че работеше, беше обгърнат в пламъци и дим – чудно беше, че все още, това крило, създаваше някаква подемна сила, с която крепеше самолета във въздуха.

Горящият мотор започна да припуква, да се тресе в предсмъртни гърчове и спря. Само огънят, бушуващ от изтичащото гориво, разпален до най-ярките оттенъци на червеното, разтапяше близките части от обшивката и стрингерите. Крилото и фюзелажът все повече и повече добиваха един ужасяващ ума вид – на горящ скелет. И управлението отказа – бомбардировачът едва-едва отговаряше на подадените команди и всеки миг щеше напълно да престане да се подчинява.

Едуйн разбра, че идва краят. За миг усети мъка, при мисълта, че трябва да вземе съдбоносното решение за напускане на бомбардировача, но нямаше друг избор. И време нямаше.

Командирът на бомбардировача натисна бутона за даване на авариен сигнал за напускане. Във всички помещения и кабини се разнесе мощен, пронизващ мозъка рев на сирена, а червени лампи замигаха в синхрон с такта на звука. По разговорното устройство кратко и категорично заповяда:

-Всички да напускат! Спасявайте се! – На втория пилот нареди да отиде в бомбовия сектор и да предупреди хората, които нямаха връзка с екипажа.

В бомбовия отсек всички започнаха припряно да се подготвят за напускане на самолета – слагаха парашути, пристягаха колани, някои вече бяха готови… Само командирът го нямаше, все още се мъчеше да поддържа самолета във въздуха, да не рухне изведнъж и да попречи за спасението на екипажа.

Отвориха люковете.

Съливан гледаше жално, отчаяние и ужас бяха изписани на лицето му. Парашутът му го нямаше.  В хаоса на бъркотията не можеше да се намери, пък и за какво ли можеше да му послужи, след като снарядът бе разкъсал единия от основните колани на сбруята?

 

Дейвид не се замисли много, просто на секундата взе решение да даде своя парашут на ранения Съливан, а неговия да потърси след това и някак си да се оправи, придържайки се само за единия колан. Вярваше, че ще успее. Разкопча катарамите на своя парашут и го сложи припряно на Съливан. Нямаше никакво време за губене. Помогна му да се изправи, но отслабналият от загубата на кръв картечар отново се свлече на пода. Дейвид отново повдигна приятеля си, наведе се близо до него и го подхвана през кръста. Залитайки го довлече до отворения люк, прегърна го, след което го бутна леко навън. Веднага се обърна и се насочи към вътрешността, там където лежеше Съливан да търси неговия парашут. Другите от екипажа, напрегнати, взиращи се през нахлуващия пушек, стояха пред люка на бомбовия отсек и чакаха Дейвид да се завърне с парашут. Изведнъж всички усетиха, че самолетът започна да се накланя. След секунди се появи и командирът – машината вече летеше сама, изоставена на решенията на Съдбата.

-Защо стоите, по дяволите?! – изрева той. – Какво чакате още? Скачайте! – Той не знаеше, за проблема на Съливан, а сега, че Дейвид беше останал без парашут. Някой се опита да обясни…

-Всички навън! Веднага! – Отново прогърмя викът му, заглушавайки шума на нахлуващия вятър.

Наистина нямаше вече никакво време за губене и един по един всички потънаха, изгубиха се в празното пространство зад борда.

На Описония остана само Дейвид, който продължаваше трескаво да рови из разхвърляните одеала, платнища и летателни дрехи на ранените… Никъде го нямаше проклетия парашут. Закашля се, задави се, залютя му на очите – димът все повече се засилваше и запълваше вътрешността на бомбардировача – вече нито се виждаше, нито можеше да се диша…

Самолетът, останал без управление, не увеличи повече наклона, само поотпусна нос и премина в спирала.

Дейвид внимателно  долази до онова място, където обшивката на самолета се бе отпрала и се изправи до зейналия като врата отвор. Тук поне можеше да се диша, очите спряха да сълзят, загледа се навън.

В далечината назад съзря белите куполи на отворените парашути. Преброи до седем, по-нататък видя осмия. Всички бяха спасени. Не изпита страх, напротив чувство на гордост извисяваше духа му, сърцето му бе изпълнено с доброта. Беше изтръгнал приятеля си от лапите на смъртта, сякаш го бе дарил с живот и беше готов да посрещне своя край, своята смърт. Само някаква дълбока жал обхвана сърцето му за своите близки. И както Съливан шепнеше „мама, мама…”, така и устните на Дейвид беззвучно прошепнаха същата думичка.

Погледна напред, в посока на движението на самолета…

И тогава видя скупчена група хора в края на някаква ливада, до някакво дърво… Намираха се напред пред носа на самолета и малко встрани, но така както беше наклонен той отиваше право към тях. Побягнаха, но не изминали и десетина крачки, отново всички се спряха, юрнаха се обратно. Защо се връщаха, по дяволите, ужаси се Дейвид? – огромната горяща машина се носеше към тези хора и секунди я деляха от мига, в който щеше да се сгромоляса върху тях.

Дейвид хукна към пилотската кабина. Но оттам, от целия тунел, водещ към кабината, излизаше дим, имаше малки пламъци – горяха кабели, планшетите и приборите на щурмана, на радиста… Спъна се в някакви разхвърляни въжета, пакети, някакъв вързоп… Падна. И за миг пред очите му, сякаш изплувал от дима, се появи парашут. Беше с разкъсан колан, окървавен… Майната му!

Дейвид отново се изправи и се закатери по стълбата към кабината, влезе вътре и направо се хвърли върху седалката на пилота. Грабна щурвала, затегли го назад, настрани да изправи наклона… Описония въобще не реагира, продължи да снижава на там, към хората.

Дейвид вече виждаше лицата им – имаше възрастни, деца… Една от жените се наведе, грабна нещо, вдигна го, притисна го към гърдите си. Беше дете – пеленаче, което в паниката бяха забравили и всички се върнаха да го вземат. Колко късно беше за спасение. Последното, което тя успя да стори, бе да отправи пълен с протест поглед към връхлитащата я смърт. Защо? Защо, Господи, защо, сякаш крещяха изпълнените с ужас хора, към които отиваше горящата машина. – една гротеска на изкривени от ужас лица – безкрайно отворени очи, застинали в предсмъртен вик устни.

Летящата крепост най-напред с повреденото, увиснало като на ранена птица крило докосна земята, а миг след това с цялото тяло заора в земята на метри от хората, повали самотното дърво… Експлодира. Всичко се превърна в една огнена стихия, обгръщаща в пламъци стотици метри от ливадата. Това бе краят за клетите хорица от село Сухозем – седем души от едно голямо семейство – бебе на осем месеца, деца, възрастни… Бе краят и за един достоен офицер – лейтенант втора степен Дейвид Кингсли, намерил смъртта в последен опит да спаси невинните хора.

Каква ирония на приоритетите – минути преди катастрофата в изблик на радост ликуваха пилотите на месерите от победата си над Летящата крепост, която впоследствие уби цяло семейство, зачерни една фамилия, хвърли в скръб селото… Къде беше смисълът на това безумие?!

Тина беше далече от разигралата се трагедия, не отиде на мястото на катастрофата. Само видя в далечината горящия самолет как рухва върху земята и избухва в пламъци.  Почувства се ужасно при мисълта, че някой може би е загинал. Когато самолетът прелетя над нея – там, на борда, като че ли имаше човек – мъничък, изоставен, нещо ръкомахаше… По-късно научи за съдбата на нещастното семейство и за загиналия летец. Този факт добави още един сегмент в загнездилия се в душата й страх от самолетите. И какво стана по-късно – Съдбата я запрати в авиацията – ожени се за летец. Объркана работа.