Биляна Веселинова, В. “Стандарт”
– Кое накара Човека паяк да се включи в предизборната кампания в България и това ли е реално поводът за краткото ви завръщане тук?
– Дойдох в Шумен по покана на депутати от НДСВ. Но държа да подчертая – на шуменските депутати. Не се занимавам с партии, нито пък ме интересува кой в коя политическа сила членува. Дойдох в Шумен, защото вярвам в тези хора, а за кандидат-кметицата Даниела Русева си проверих преди това информацията по Интернет. Не открих нищо лошо за нея и прецених, че е човек, на който мога да помогна. Ако трябва да съм откровен, подобно нещо искам да направя и за кандидат-кмета на Велинград понеже имам вила там, смятам, че е по-важно и принципно да направя нещо за самия град. И на него имам желание да помогна, както на Даниела. Тя е изключително смела жена и ми допадна. Дори се пошегувах, че ако стане кмет на Шумен, всяка година ще идвам тук да правя атракции.
– Как ще се отрази участието ви в подобни кампании на имиджа ви като човек спасител?
– Трябва да се правят добри неща. Пак казвам – не вярвам на партиите. Дори като българин се срамувам от простотията на политици, които тъпчат и потушават българския дух. Ние сме велик народ, а хората тук се третират като идиоти. Поради факта, че работя за себе си и работя за другите едновременно с това в основата на всичко за мен е желанието да уцелеем. Но за да може човек да живее ползотворно, не трябва да мисли как да навреди на други хора и животни, а трябва да се освободи от всички негативни действия. Само тогава ще вървим напред. Това е моят морален кодекс, който ме води всеки ден и час.
– Как и кога разбрахте, че мисията ви е да спасявате хора?
– През 1993 г. в Сент Катринс загинаха 4 души при монтаж на мост. Реших, че мога да създам отряд, който да достига до реално недостъпни места, и че може да има спасени хиляди живота. Ако трябва да поставя някого в ситуации, в които съм бил, това е все едно да му подпиша смъртната присъда. Контактувам със стотици хора и сме създали цяла мрежа от най-различни личности, но предпочитам аз да поема пълния риск. Не мога да си позволя да карам някой да върши нещо, което не му е по силите, и затова всички, които са с мен, го правят доброволно.
– Смятахте да правите доброволен отряд за спасителни операции в екстремни ситуации и в България. Докъде стигна реализацията на тази идея?
– По-добре да не говорим за това. Вече нямам сили да се моля на ведомства и да ги убеждавам, че трябва да си вършат работата, за която всъщност получават заплати. Определено съм решил да направя една такава ефективна структура и тук, у нас. През повечето време обаче съм в Торонто и в момента правя проучвания. Върти ми се из главата идеята аз да съм основен спонсор и чрез други спонсори да реализираме най-накрая българския вариант на канадската ми дейност. За съжаление в България има чиновници, които не смеят да кихнат без разрешението на своите началници. И се сещам за един случай, в който американска компания изпрати свои мениджъри в Индия. Изведнъж се оказа, че въпреки сплотената работна атмосфера и добрите отношения между шефове и подчинени работата не вървяла. Мениджърите правят проучване и то доказва, че самата култура на индийците е по-различна и американският модел там не заработва. Индийците имат уважение към мениджъра си, ако той ги ругае. Т. е. да му имат страха. Иначе му се качват на главата.
– Да не би да правите аналог със ситуацията в България в момента?
– Определено нашият бит и култура също дават отражение. Подходът обаче не трябва да е такъв. Хората нямат нужда от парфюмирани обещания, на каквито ще се наслушат и на тези избори, а просто трябва да бъдат оставени да направят своя избор с един обикновен въпрос: “Искате ли?”